Читать «Визитка (моноспектакъл)» онлайн - страница 4

Мечтаех да успея…

…Някога ми вървеше математиката. Щях да следвам. Изпита бях издържала, но се задомих… Сега и квадратно уравнение не мога да реша! Дотам затъпях! „План трябва да се изпълнява — рече свекърва ми — поне две деца!“

И тъй планово тръгнаха нещата. Първо дъщерята, после синът. Наакани пеленки, „агу, агу“, проходилки, имунизации, кашлици, детски градини, шарки, температури, лекарства, училища, предмети, домашни, оценки. (Ехидно.) „Докато си поемат пътя в живота“. Става дума за това скотуване, дето тука му викаме живот.

Я да си налея едно, отдавна не съм отпускала. Истината била на дъното на чашата! (Донася си чаша и начената бутилка с вино. Налива си. Отпива.)

ТЯ. Поисках с него, благоверния, да си направиме гнездо от сбъднати мечти. (Пауза) Но бракът се оказа… последователно упражнение за ликвидиране на любовта. В мероприятието вложихме старание… и постигнахме добри резултати.

Когато си е у дома предпочита да гледа новините по всички канали. А аз мълча. Ако проговоря ми се шътка. (Имитира.) „Шът“. (И по-категорично.) „Шъъът!“

Какво го интересуват чак толкова?

Какво се е променило в този свят за двадесет и четири часа, което да ни касае нас двамата? Струва ми се, нищо! Самотно ми е с него, но се научих да мълча. Ние сме двама отделни, оградили се всеки в своето. Даже не в свой свят, просто в своето — мъничко и чуждо на другия. (Пие.) Дали ще ми каже, ако попитам защо в моментите, когато най ми е трябвал, все го нямаше. Ако не е нощна смяна, ще е пред телевизора или в гаража. И той си има страст — колите! (Иронично.) „Автомобил — това звучи гордо!“ Тях може с часове да ми ги хвали, коя била по-добра, какви предимства имала, бурмички разни… „Какви коли карали хората!“ (Засмива се.) Ах, да… смешка… Една събота излизаме заедно… почти като никога. Минаваме пред хотела, а там наредени все лъскави возила… Трима от градските богаташи се разговарят пред входа. Умълчаха се докато се разминем. Очите на мъжа ми в колите им. Извива врат да ги доогледа и ми казва: „Видя ли мерцедеса — сребристия? На кого ли е?“ Отвръщам му: „Видях. (Пауза.) Видях и друго…“ А той, раздразнено: „Да, де, зяпат те… кой каквото си няма!“ (Въздъхва за себе си.) Да беше ме оценил и мене по достойнство, като оная купчина ламарина! Да беше споменал поне веднъж и за мен нещичко с подобна възхита! Може пък и аз да имам…качества. В работата се справям, семейството си гледам, ошетвам из дома…Как за толкова години не чух блага дума! Все излизах глупава, като кажа нещо! Все бях нескопосна! Все кусурите ми се отчитаха! Как така нищо не свърших като хората? Наслушах се на мрънкане и забележки! А исках да му кажа…

Ослушвала съм се за стъпките му, чакала съм да се върне различен, да си поговорим. Да споделя онези кътчета, които съм избродила сама. Да ги направя негови, наши, общи. Защо не ме изслуша? (Обръща се към празния стол до нея.) Ето, с това трудно свикнах, че ще живеем в своята отделност, в несподелима самота. Мълчим си от години. Телевизорът говори вместо нас! Като си е в къщи, в девет вечерта, вече е раздигнал леглото, извадил завивките, облякъл пижамата. И малко след това се обръща към стената и заспива. Ей така загърбени я караме.