Читать «Визитка (моноспектакъл)» онлайн - страница 8

И не си прощавам, че можех да им купя само необходимите дрешки, а те искаха играчки… заради тях е… заради играчките, станаха такива…

Подведох дъщеря си… направих й мечти… Като си събираше нещата, за новия си дом, ми каза: „Ето, мамо, нека да останат при теб.“ Подаде ми палците си от балета. „В двустайния на свекърва ми не ще се впишат.“ Прегърнах я, и рекох, че вече е любима, че ще стане майка… а тя отвърна: „Почти всяка жена става съпруга и майка. Малко жени — нещо повече от това! Палците ще ми напомнят, че не станах балерина. Да стоят тук Не ми трябват!“ (Въздъхва.)

ТЯ. Какво трябва ли?… На мен ми трябваше да съм обичана и нечия.

А всъщност, трябват мънички неща. Трябва да си никой. Да не се отличаваш! Да стоиш мирно в редичката! Да нямаш изисквания, без ропот да се съгласяваш! Да нямаш мисли, да не чувстваш! Да измаршируваш определеното в парада, нищо че те стяга униформата, и после да се върнеш чинно в задния двор. Пак ще проверя. (Отива до прозореца на кухнята.) От вчера насам няма промяна. Кокошките са (Брои.) две, четири, шест с петела. Три въшливи помияра, лаещи денем и нощем, дърва за огрев, тръби, ръждиви железа, разпиляни тенекии от… едва се чете… бяло саламурено сирене, празни бутилки от какво ли не. (Връща се към аванссцената.) Толкова много боклук около нас! Не стига че сме захвърлени на бунището на географията, ами се пълним с отпадък, дето и на вторични суровини не го щат! Спъваме се във вехтории, оставени ни по наследство, и върху тях трупаме още и още. Е, това не си го обяснявам! Как може да се ограждаме с ненужност до задушаване? (Пауза.) Сигурно защото важни и ценни неща не ни се намират, се ровичкаме в боклука! Ако той спести удушаването, ще го стори бюрокрацията. Тя е вездесъща! Нали и аз и служа — бележчици, сведенийца, документчета, свидетелства, номерца, за организацийки, комисийки, експертчета… Там прибираме мършата! Абе, много мърша в това наше стадо! (Хваща се за носа с два пръста.) Не остана кислород за дишане!

Мдаа, може би ни харесва в задния двор, по-непретенциозно е! Пък оттам и мислите и намеренията са оправдателно задни. (Налива остатъка от бутилката. Пие и треби.) Имам една съседка, отскоро живее в блока. Не жена, а отвсякъде жена — (това е мъжка приказка). За нея думата „хубава“ не стига. Усмихната, ведра, висока. Като мине, поздравява. Да, ама… белязана. Зарязала мъжа си… и децата. Те на по двайсетина години. Цял живот ли да ги дундурка? Как можело? Какво му харесала на тоя? А,а,а, и веднага решават — портфейла!

На какво приличало? Като мине покрай кварталната бакалница, всите пиянки седнали на бира — сумтят. Провождат я с мазно-гадни погледи, докато си влезе във входа. Та му отпуснат края — от цветисти псувни до откровени пожелавания! Бай Митъо — Санчо Панса, току промърмори, че при конкуренцията пазарувала, не при него. Па се включи и той в общата ругатня: „Какво било туй, дет се казва, на възраст за внуци, любов, дет се казва…“ (Имитира го с подходяща гримаса.) Не се разрешава, не е прилично! Позволено е да си пристоен, привичен, посредствен. Благоволението на обществото към отделната, различната личност е толкова колебливо от възторга до убийството с камъни, че понякога е трудно да се разбере, кога викът на възхищение е преминал в злобен рев. Всяка излишна арабеска на душата се дамгосва. Както дамгосаха нея… Кой ли? „Обществото“! (Иронично.) Като рекат някои, особено по телевизията: „Обществото не позволявало…“, „В обществото… еди какво си…“, „Обществото изисквало…“ (Жестикулира изкуствено.) На кое точно му се вика общество?