Читать «Визитка (моноспектакъл)» онлайн - страница 5

Не съм го мечтала за това… Какво общо имаме? Апартамента и и колата, дето скоро изплатихме? Децата и техните нужди? За които обелваме по някоя дума?

Остарях да чакам време за нас — утре, после, друг път. Стисках, мачках, набутах душата си при непотребните вещи в килера. Надявах се да имам вечери, в които да не слугувам. Само да си дойде и да ме покани: „Мила, тази вечер ще е друга! Обличай се, излизаме, ще вечеряме навън!“… Той не ме заведе. Нашата приказка не се случи. Само наниза от съвместни години, в които ставахме чужди се разтегна. (Взема чашата. Пие.) За обич не поменавам! Безсъдържателна дума излезе за нас. Когато за първи път ме погледна с ненавист, много отдавна, разбрах накъде вървим. А когато често взе да ме гледа така, нещото в мен закърня. Знаех, че ще продължим да живеем заедно по отделно. Няма да се разведем, няма да нарушим статуквото. Някакси е по-прието да сме заедно — разделени. Сигурна съм, че и двамата го разбрахме почти едновременно, и и свикнахме. Като се огледах наоколо, забелязах, че повечето семейни двойки тъкмо това правят — усъвършенстват навика да живеят заедно — разделени. Превърнало се е в изкуство! После идва ред на мълчанието под ръка с присъстващо отсъствие.

Безропотно се съгласих, когато осъзнах, че илюзията за любов в брака се е самозачеркнала с черен флумастер. Какво можех да сторя освен да се съглася? Съгласих се. (Допива чашата.) Само веднъж… преди да млъкнем… той ми каза: "За толкова години осъзнах, че не съм аз човека, който ще сбъдне мечтите ти. Силите ми са толкова… обикновен човек съм. " Тогава трепнах. Той бе разбрал за мене повече, отколкото самата аз признавам! Той се е досещал, че си позволявам да мечтая. Защото… защото една вечер ме завари… любими стари песни слушах и припявах…

За какво мечтая?… Защо ли да ме пита, като знае, че не може…

А исках да му кажа, мъчих се…_(Констатира.)_ Взаимно не участвахме в живота си… взаимно… участвахме в разплода… в създаване на поколение… Нали „Всяко животно продължава рода си“ (Пауза).

А някога обичахме ли се?

Не помня! След толкова години съм забравила!

Но продължаваме да спим под един юрган. Топлим си краката в мразовити нощи. Протоколно се „изклащаме“ веднъж…в месеца и по-рядко. Стисвам зъби, затварям очи, или гледам тавана ревящ за боядисване. Възклицавам където трябва — тази роля я изучих перфектно. Да не се обиди! Да не реши, че съм безчувствена!

То и ложето изтърбушено от моята страна, от въргаляне, току ме сръгва в ребрата изскочила пружина. Не сбърквам да си помисля, че се е сетил да ме погали… Веднъж опитах да се случи друго… като в розовите филмчета…