Читать «Визитка (моноспектакъл)» онлайн - страница 7

Вдига телефона, набира номер.

ТЯ. Привет! Да, аз съм… Хайде, ела ми на гости, сама съм, имам да ти разказвам нещо… Не можеш?… Не си вече сама?… Появил се е той?… (Тя слуша.) Това „той“, с главна буква ли е? Аха, мъжът на живота ти… да, разбирам, няма да имаш вече възможност. Добре, всичко хубаво, тогава… (Затваря. На себе си. За нея.)

ТЯ. Дотук тя беше различната, сега е като всички нас… задомена…

Две думи да няма с кого да си кажеш… И с това се свиква… Гълтам си го него — неказаното. (Потреперва.) Застудя, прането не съхне. (Излиза от сцената и се връща със събраните дрехи.)

Казват, че хубавите ябълки свинете ги ядяли. Само не мога да разбера аз какво се явявам. Ябълката? Или свинята? Завчера, за мой ужас, гледам ботушите ми се скъсали, непоправимо, той и обущаря последния път каза вече да не му ги нося. Трябваше да изкарат още две — три зими, ама… Сложих найлонки, да не ми се мокрят краката, ама шумя като вървя, не става…

Синът и той бос, кое по напред… Та ща, не ща, влизам в магазина, нещо по-евтинко… като за мене. Загледах се в една дама, тя чудна — и костюма и мантото — цялата в бежово. Измъква краче от елегантната си обувка. Пробва ботуш с висок ток — залепва й. Плаща и е доволна. Като се обърна — що да видя, та тя моя съученичка от средното!

Наведох се към долните рафтове, да не ме познае, че ще ме заговори. А тия лицемерни разговори най-не ги търпя: „Как си?“, усмивка, „Много съм добре!“, „А ти? Как е семейството?“, „Благодаря, всичко е наред!“, „Изобщо не си се променила!“, „И ти!“ Още по-широка усмивка. (Имитира с мимика и жест.) А скритичко се измерваме взаимно отгоре додолу… Защо и тя да забелязва отликите между нас?

Достатъчно е, че аз ги разбирам… Тръгнах си след парфюма й, без да си купя обуща… ще се помъча още малко така, пък може от „втора радост“ нещо да излезе. На мен, нали съм си наивничка, ми трябваше доста време да се убедя, че съм от второ качество човек. Мъчно ми е, когато ми го подсказват честичко. Надявам се да съм от нахапаните ябълки, не от оглозганите. Лелей, ама аз се класирах в примамливата категория на ябълките!

Ами ако съм свинята? (Озъбва се. Оглежда зъбите си във въображаемо огледало.) Не, не са достатъчно остро наточени, за да хапят. Не си спомням да съм изяждала, или прегазвала някого. Стоя си тихичко до манджата. Твърде съм незначителна за свиня — дребна, мъничка и жалка, е те толкова (Показва с върха на палец и показалец.) Не минава ден без да го усетя! Може би защото всичко ми е по средата — средна ученичка, средно образование, средна хубост, средностатистическа… жена на средна възраст.

Странно, има ябълки дето са непокътнати, поне така изглеждат, може за тях свине да не са предвидени. Едни такива целички, лъскави, оформени като за изложба. Усмихват се от първа до последна страница по вестници и списания. Вече не им вярвам! Ама малко късно се усетих, и на мен са ми правили илюзии. Но най-вече на децата… Разгръщат, гледат, мъчат се да подражават. Даже вярват, че и те ще се абонират за блясъка, като им купим маркови дънки и маратонки. А ние се напъваме, само и само да са като съучениците си. Купуваме си уважение с техния каприз за поредната модна парцалка. Надпреварваме се да им помагаме в събирането на заблуди! Тикаме ги, сякаш ще пребивават доживотно в главозамайваща реклама, на сцена като фотомодели, или ще се всадят в лустросан сапунен сериал. (Пие.)