Читать «Визитка (моноспектакъл)» онлайн - страница 2

Научих се да разпознавам мъжете им по имена, едва когато наизустих колко декара е лозето, колко пъти е прекопано, и най-вече колко ракия и вино е дало.

Следобед основният въпрос на философията е: „Ко ши готьвим дувечера?“ (Усмихва се криво и кисело.) Какво да си говоря с тях? За рекламата на „приказно“ бульонче, за новия прах за пране, или за цената на тока? (Пауза) А аз не съм ли същата? С черпака!!! Когато напълня тенджерите се успокоявам! Завряна съм в бермудския триъгълник между печката, мивката и пералнята. Кое ми е другото? Като погледна в празния хладилник ми призлява. Пак основна грижа ще е манджата! (Пауза. Запретва ръкави.) Ако се стегна, преди десет ще се дотътря до леглото. Та поне като заспя — не ме измъчват мисли. (Отива до кухненския шкаф, вади пакет с леща. Връща се до масата, изсипва го, и започва да треби.) Е-ехх, защо не се умилявам от дреболии?… Да бях се родила павиан… по-лесничко щях да го избутам тоз живот! Коя съм аз ли? Няма значение. (Мисли.) Практична домакиня без особено съдържание…

Имената ми? Кой ще си прави труд да ги помни? Да не съм кинозвезда? При мене влизат по служба: „Сложи входящ, сложи изходящ, прати писмо, напечатай заповедта.“ Две думи комуникация. С това се изчерпват значенията ми.

Какво правя? Първосигнални операции. А-а-а, и една по-сложна. Подстригвам мъжа си! Егати кожодерите — фризьори, искат един надник за подстригване! Спестявам го!

Като стана въпрос за благоверния, добре че кара нощни смени, та отвреме навреме оставам сама.

От горния етаж се чува шум. Тя реагира раздразнено.

ТЯ. Как да останеш сам в панелка? (Поглежда към тавана.) Тоя сатрап отгоре не спря да бие жена си! За толкова години, не и видях очите, все в земята гледа. Какво да стори? Заради децата… търпи!… Моят поне не ме бие! Излезе човек, и автоматична пералня ми купи, та поне не пера мръсни чорапи и гащи на ръка! Биде ми спестено това унижение от няколко години насам. А иначе — салатата и ракията е в точен час, че се сърди!… Отброявам двайсет години от крепката си привързаност към тенджерите и тиганите — главната роля, за която ме ангажираха. Обижда ме това съществуване! И утре, като днес, ще съм пионка!

И утре като днес, и като вчера, ще мина по същите утъпкани пътеки на самосъжаление, от работа до вкъщи и обратно. И така още колко? Двадесет години? Или повече, докато се превърна в окъсан некролог на стълба срещу нас. Някоя и друга година може съседите да се сещат за мен по снимката, ако наследниците сложат такава, и да викат:

„Брей, ама тя умряла, оная бе, писарушката от третия етаж, ц-ц-ц.“ След пет крачки ще са забравили за мен, както аз забравям лицата им, щом не видя в тях нещо запомнящо се. Забравих вече, как повярвах, че ще мина през живота облечена в в кадифе, на високи токчета, като на празник… Само дето празниците не се оказаха толкова много. (Показва два пръста.) За бала ни накичват с красиви дрехи, купуват ни бижута, създават ни илюзии за лицеприятно и удобно съществуване.