Читать «Прикован към ада» онлайн - страница 8

— Ти май свърши с мечтите — каза ценобитката, гледайки го как лежи разкопчан на голите дъски. — Добре.

Тя стана. Езиците се разсипаха по пода като плужеци.

— Сега можем да започнем — рече тя.

ДВЕ

1.

— Не е това, което очаквах — каза Джулия. Наоколо цареше полумрак, беше студен ден през август. Никой не би го нарекъл идеално време за оглед на къща, останала толкова дълго време празна.

— Иска доста работа — рече Рори. — И толкоз. Не е пипвана откакто баба почина. Така е от три години. Сигурен съм, че тя не направи нищо по нея до края на живота си.

— Твоя ли е?

— Моя и на Франк. Завещана е на двама ни. Но от миналия път някой да е виждал големия ми брат?

Тя сви рамене, сякаш не си го спомняше, макар да помнеше всичко много добре. Една седмица преди сватбата.

— Някой спомена, че миналата година той прекарал тук няколко дни. Разгонен, как иначе. После пак изчезнал. Собствеността не го интересува.

— Да предположим, че се нанесем и той се върне да си поиска своето?

— Ще го изхвърля. Ще взема заем от банката и ще го изхвърля. Той винаги плаща трудно в брой.

Тя кимна, ала не изглеждаше сигурна.

— Не се безпокой — той отиде до мястото, където стоеше тя и обви ръце около нея. — Къщата е наша, кукло. Можем да я боядисаме, да си угаждаме, да я превърнем в рай.

Той се взря в лицето й. Понякога, особено когато я обземаха съмнения, нейната хубост почти го плашеше.

— Вярвай ми.

— Вярвам ти.

— Добре, тогава. Какво ще кажеш да се нанесем в неделя?

2.

Неделя.

Божият ден продължаваше над тая част на града. Дори стопаните на тези добре поддържани къщи и добре гледани деца да не бяха вярващи, те почитаха празниците. Няколко пердета трепнаха леко, когато се зададе фургонът на Лютън и започна разтоварването; някои съседи даже минаха веднъж-дваж пред къщата под предлог, че разхождат кучетата. Ала никой не заговори с новодошлите, камо ли да им предложи помощ за мебелите. Неделя не беше ден за потене.

Джулия се зае да разопакова, а Рори организира разтоварването на фургона; с Лютън и Шантавия Боб те бяха изключителна мускулна сила. Наложи им се да направят четири курса за пренасяне на по-голямата част от багажа от Александра Роуд и въпреки това в края на деня все още доста неща се събраха за последното пътуване.

В два часа следобед Кърсти цъфна на прага.

— Наминах да видя не мога ли да ви помогна с нещо — рече тя с тон на излишно извинение в гласа.

— По-добре влез — каза Джулия. Тя се върна в предната стая, напомняща за бойно поле, където само хаосът е победител, и тихичко прокле Рори. Без съмнение поканата за помощ към една изгубена душа беше негова работа. Тя щеше повече да пречи, отколкото да помага; нейният отнесен, вечно подтиснат вид накара Джулия да стисне зъби.

— Какво да правя? — попита Кърсти. — Рори каза…

— Да — рече Джулия. — Сигурна съм, че е казал.

— Къде е той? Имам предвид Рори.

— Върна се да натовари още веднъж фургона, да се влее в суматохата.

— О!

Джулия смекчи израза на лицето си.

— Знаеш ли, много мило от твоя страна да ни навестиш — каза тя, — но мисля, че няма какво да правиш точно сега.