Читать «Прикован към ада» онлайн - страница 7

Там имаше и жени, естествено.

Винаги между суетнята и объркването изплуваха спомени за жени. Нападаха го с благоуханието, тъканите и вкуса си.

Близостта на този харем го извиси въпреки обстоятелствата. Той разкопча панталоните си и помилва члена си, по-скоро от желание да пръска семето си и така да се освободи от тези създания, отколкото заради удоволствието от това.

И докато си галеше парчето, беше смътно убеден, че може да хвърли жалостив поглед: сляп човек в гола стая, възбуден от видения. Унищожителният нерадостен оргазъм не успя даже да забави неумолимата развръзка. Коленете му се подгънаха и тялото му рухна на дъските, където се срина и куража му. Когато се блъсна в дъските, усети болезнен спазъм, който мигом отлетя, преди да плисне новата вълна от спомени.

Търколи се на гръб и закрещя; крещеше и се молеше всичко да спре, ала усещанията само се засилваха и стигаха до нови висоти с всяка молитва, която изричаше.

Жалките стонове останаха единствения звук, паника помрачи думите и чувството. Струваше му се, че няма друг край на това състояние освен лудостта. Никаква надежда, можеше само да се изгуби в надеждата!

Когато той изрази тази последна отчаяна мисъл, мъчението спря.

Някак изведнъж, цялото. Отлитна. Видения, звуци, докосване, вкус, мирис. Той рязко се отърси от всичко това. Последваха секунди, в които той се съмняваше в своето съществуване. Два удара на сърцето, три, четири.

На петия удар той отвори очи. Стаята беше празна, гълъбите и нощното гърне бяха изчезнали. Вратата беше затворена.

Той седна предпазливо на пода. Крайниците му бяха изтръпнали; главата, китките и пикочния му мехур го боляха.

Изведнъж някакво движение в другия край на стаята привлече вниманието му.

Там, където преди няколко мига съществуваше само празно пространство, сега се очертаваше фигурка. Това беше четвъртият ценобит, оня, който изобщо не се обади, нито пък показа лицето си. Не то, сега виждаше ясно, а тя. Качулката, която носеше, беше отметната, отметнати бяха и дрехите. Жената под тях беше сива и блестеше, устните й бяха окървавени, краката й стояха разтворени и разкриваха сложните разрези на срамната й кост. Тя седеше на куп гниещи човешки глави и се усмихваше за поздрав.

Сблъсъкът с похот и смърт го ужасиха. Можеше ли изобщо да се съмнява, че тя лично беше светила маслото на тези жертви? Тяхното разложение беше под ноктите й, техните езици — двайсет, че и повече — висяха на гердани върху намазаните й с масло бедра, сякаш готови да се пъхнат в нея. Той не се и съмняваше, че мозъците, които сега изтичаха от очите и ноздрите на клетниците, са били възпламенени до полуда преди порив или целувка да спрат сърцата им.

Киршер го излъга — или наистина беше така, или той прекалено се разочарова. Във въздуха не витаеше наслада, поне в смисъла, в който го разбираха хората.

Беше направил голяма грешка, като отвори кутията на Льомаршан. Безкрайно ужасна грешка.