Читать «Прикован към ада» онлайн - страница 10

Кърсти запази мълчание, а тя остана в кухнята да мие мръсните чаши.

Джулия изруга високо, заряза бъркотията и излезе да изпуши цигара на горното стъпало. Тя се облегна на отворената врата и вдъхна златистия въздух, наситен с цветен прашец. Макар че беше едва двайсет и първи август, следобедът вече бе пропит с дъх на пушек, който вещаеше есен.

Тя изгуби представа за това колко бързо мина денят и както си стоеше, клепалото удари за вечерна молитва. Песента на камбаните се извисяваше и падаше на лениви вълни. Звукът навяваше покой. Той я накара да си спомни детството, макар и не съвсем точно — не помнеше нито един определен ден, нито някое място. Върна се само за това, че беше малка, заради тайнството.

Минаха четири години, откакто за последен път стъпи в църква: всъщност в дена на сватбата й с Рори. Мисълта за тоя ден — или по-скоро за надеждите, които той не оправда — разваляше мига. Тя напусна стъпалото, когато песента на камбаните се лееше широко, и се върна в къщата. След ласката на слънцето върху повдигнатото й нагоре лице вътрешността й се видя мрачна. И изведнъж от умора й дойде до плач.

Те щяха да сглобят леглото преди да си легнат тая нощ и трябваше да решат коя стая ще бъде главната им спалня. Тя реши да направи това сега, с избора си избягваше връщането в предната стая при вечно оклюманата Кърсти.

Камбаната още звънеше, когато тя отвори вратата на предната стая на горния етаж. Погледна я — беше най-голямата от трите горни стаи, единствен избор — ала слънцето не я огряваше нито днес, нито през който и да било ден на това лято, защото щорите на прозореца бяха пуснати. Това правеше стаята по-хладна от всяко друго място в къщата, въздухът тук беше застоял. Тя мина по мръсните дъски към прозореца с намерение да вдигне щорите.

На перваза забеляза нещо странно. Щорите бяха заковани здраво към касата на прозореца и сигурно отблъскваха всяко нахлуване на живот от слънчевата улица вън. Тя се опита да освободи щорите, ала не успя. Работникът, който и да е той, добре си беше свършил работата.

Няма значение, когато Рори се върне, тя ще го накара да извади гвоздеите с тесла. Тя се обърна и докато се отдалечаваше от прозореца, внезапно и против волята си осъзна, че камбаната все така призоваваше вярващите. Няма ли да дойдат те тази нощ? Не беше ли достатъчно примамлива стръвта с обещания за рая? Мисълта едва се зараждаше, на моменти тя замираше. Но камбаната биеше и звукът й кънтеше в стаята. Крайниците й, вече премалели от умора, едва се движеха с всеки нов удар. Главата й пулсираше мъчително.

Стаята е непоносима, реши тя; беше вмирисана, а помръкналите й стени — лепкави. Въпреки размерите й тя нямаше да остави Рори да я убеди, че трябва да я направят своя спалня. Нека да се скапе!

Тя тръгна към вратата и когато стигна на метър от нея, ъглите на стаята заскърцаха и вратата се затръшна. Нервите й се опънаха. Само така можеше да избегне риданията.