Читать «Прикован към ада» онлайн - страница 5

Франк изсумтя.

— Е — рече той, — знаете за какво мечтая. Можете ли да ми доставите удоволствието?

Лицето на нещото се оживи, устните му се дръпнаха назад в една усмивка на песоглавец.

— Не така, както го разбираш — отвърна то.

Франк се накани да го прекъсне, ала създанието вдигна предупредително ръка.

— Има някои условия за нервните рецептори — рече то, — при които твоето въображение, колкото и да е разпалено, няма надежда да предизвика наслада.

— …така ли?

— Да. Тогава най-скъпоценния разврат е детска играчка в сравнение с изживяваниятата, който предлагаме. Ще участваш ли в тях?

Франк погледна белезите и куките. Езикът му отново натежа.

— Ще участваш ли?

Вън, някъде съвсем наблизо, светът скоро щеше да се събуди. Той беше виждал неговото събуждане от прозореца на същата тази стая ден след ден, като се втурваше в нов кръг от безплодно дирене; той знаеше, че вън няма нищо, което да го трогне. Няма топлина, има само пот. Няма страст, съществува само внезапен нагон и също така внезапно безразличие. Той беше обърнал гръб на тази неудовлетвореност. Ако след като стори това трябваше да проумее, да проумее знаците, които му донесоха тези създания, и това представляваше цената на неговата амбиция, той беше готов да я плати.

— Покажете ми ги.

— Няма връщане назад. Разбираш ли?

— Покажете ми ги.

Те не чакаха нова покана да вдигнат завесата. Той чу как вратата скръцна при отваряне и се обърна да види, че светът зад прага е изчезнал, за да го смени същата пълна със страх тъмнина, от която идваха членовете на Ордена. Той погледна назад към ценобитите, търсейки някакво обяснение за това. Те бяха изчезнали, но тяхното заминаване не остана незабелязано. Те бяха взели със себе си цветята, оставяйки голи дъски, а даровете на стената, които той събра, бяха почернели сякаш от топлината на свиреп, ала невидим пламък. Той подуши остротата на тяхното гниене; то дразнеше ноздрите му толкова силно, че Франк беше сигурен: носът му щеше да кърви.

Но мирисът на изгоряло беше само началото. Едва го беше доловил и дъхът на пет-шест други неща нахлу в съзнанието му. Миризмите, които едва усещаше до сега, станаха изключително силни. Тънкият дъх на откраднатите цветя, мирисът на боя от тавана и на смола от дъските под краката му — всичко това изпълни съзнанието му. Той даже надуши мрака зад вратата и в него — изпражненията на стотици хиляди птици.

Прикри с ръка носа и устата си да спре яростния пристъп, който го обземаше, ала вонята от потта на пръстите му го замая. Щеше да повърне, ако не бяха свежите усещания, които нахлуваха в него от всеки нерв, усещания с вкуса на цветни пъпки.

Изглежда изведнъж усети сблъсъка на малки прашинки с кожата си. Всеки дъх стържеше устните му, всяко мигване разяждаше очите му. Злъч кипеше дълбоко в устата му и парченцата от вчерашното телешко, останали между зъбите му, предизвикваха спазми във вътрешните му органи, сякаш при това върху езика му се отделяха капчици сос от печеното месо.