Читать «Прикован към ада» онлайн - страница 3

С всеки удар светлината на крушката ставаше все по-ярка. Той видя, че източната стена отлетя; видя как тухлите изгубиха целостта си и изчезнаха в далечината; в същия този момент зърна мястото отвъд стаята, от което излизаше камбанния звън. Не беше ли това свят на птици? Огромни черни птици в прегръдките на вечна буря? Такова чувство навяваше провинцията, от която в тоя миг идваха жреците, че всичко наоколо се преобрази в една голяма бъркотия с крехки изпотрошени неща, които се издигаха, падаха и изпълваха мрачния въздух с летежа си.

Стената възвърна своята цялост и камбаната замлъкна. Крушката угасна. Този път нямаше никаква надежда да светне отново.

Той стоеше безмълвен в тъмнината. Дори и да си спомнеше приветственото слово, което бе приготвил, езикът му нямаше да го произнесе. Той беше занемял в устата му.

После се появи светлина.

Тя идеше от тях: от четиримата ценобити, които сега изпълваха стаята, оставили затворената стена зад гърба си. Пръскаха треперлива светлина, нещо като сиянието на дълбоководни риби: синьо, студено, отблъскващо. Това съкруши Франк, той никога не беше си представял как изглежда те. Въображението му, доста плодовито за кражба и измама, беше съвсем бедно в други области. Усилията да ги опише нагледно в цялото им великолепие бяха над възможностите му и той дори не се опита.

Защо тогава го подтискаше нуждата да спре очи върху тях? Заради белезите, които покриваха всеки сантиметър от телата им — тяхната продупчена, накълцана, обезкостена плът, посипана с пепел? Или заради аромата на ванилия, разнасян от тях, чиято сладост потуляше смрадта? А може би това чувство го обсеби, когато светлината се засили и той ги разгледа по-отблизо, без да съзре някаква радост или нещо човешко по техните обезобразени лица; само отчаяние и апетит, който изостря болката на червата.

— Кой е този град? — попита един от четиримата.

Франк се позатрудни да определи пола на говорещия. Дрехите, пришити към него направо през кожата му, криеха характерните му черти и нито дрезгавият глас, нито своенравно изкривените му черти даваха отговор на това. Когато съществото говореше, куките, които пробождаха клепачите на очите и бяха прикачени чрез сложна система от вериги, минаваща през плътта и жалкото подобие на кости към същата кука в долната устна, се повдигаха от движението и откриваха лъсналото месо.

— Питах те нещо — рече то. Франк не отговори. Името на този град беше последното нещо в ума му.