Читать «Прикован към ада» онлайн - страница 4

— Разбираш ли? — попита фигурата до започналия разговора. Нейният глас, за разлика от този на предшественика й, беше лек и задъхан — глас на развълнувано момиче. Всеки сантиметър от главата й беше татуиран със сложна плетеница и на всяко пресичане на хоризонталната с вертикалната ос беше забита по една скъпоценна игла. Езикът й беше украсен по същия начин. — Знаеш ли кои сме?

— Да — каза Франк най-сетне. — Зная.

Разбира се, че знаеше; той и Киршер бяха прекарали безкрайни нощи в разговор за намеците, събрани от дневниците на Болингбрук и Гилс де Райс. Тези хора познаваха Ордена на Раната, той знаеше тази подробност.

Освен това… той очакваше нещо съвсем различно. Очакваше някакъв знак от пищното великолепие, до което те имаха достъп. Мислеше си, че може би ще дойдат със жени; очакваше ги намазани с благовонни масла; жени, обръснати и мускулести, готови за игрите на любовта, с уханни устни, трептящи от порива да се разкрият, и с тежки ханшове, както ги обичаше той. Очакваше въздишки и премалели тела да се разстилат под краката му като жив килим; очакваше девствени блудници, от които да си поиска всяка тяхна цепка и чиято вещина ще го извисява нагоре, нагоре, към несъществуващата още сладост. В техните обятия щеше да забрави света. Щеше да се наслаждава на своята страст, вместо да се презира заради нея.

Не! Никакви жени, никакви въздишки. Само тези безполови неща с тяхната сбръчкана плът.

Сега проговори третото същество. Чертите му бяха обезобразени от многобройните белези — неговите рани се надуваха като балони така, че очите му не се виждаха, а думите излизаха неясни от разкривената му уста.

— Какво искаш? — попита го то.

Той се взря в питащия по-самонадеяно, отколкото в първите две същества. Ужасът му отлиташе някъде далеч с всяка отминала секунда. Спомените за страшното място отвъд стената вече избледняваха. Той стоеше сред тези грохнали упадъчни създания с тяхната смрад, с разкривените им тела, с тяхната очевидна хилавост.

— Киршер ми каза, че ще бъдете петима — каза Франк.

— Инженера ще се появи, когато му дойде времето — беше отговорът. — Сега отново те питаме: Какво искаш?

Защо да не им отговори направо?

— Удоволствие — отвърна той. — Киршер каза, че познавате удоволствията.

— О, познаваме ги — каза първият. — Всичко, което можеш да си пожелаеш.

— Да?

— Разбира се. Разбира се. — Съществото се взря в него със съвсем голите си очи. — За какво си мечтаеш? — попита то.

Въпросът, зададен така грубо, го обърка. Как би могъл да им опише призраците, създадени от неговото либидо? Той още диреше точните думи, когато едно от съществата рече:

— Светът… разочарова ли те?

— Много — отговори той.

— Не си първият човек, отегчен от неговата пошлост — казаха му. — Има и други.

— Но не са много — намеси се татуираното лице.

— Вярно, шепа хора, не повече. Но някои дръзнаха да използват механизма на Льомаршан. Това са хора като теб, жадуващи за нови възможности, които са чули за уменията ни, непознати по вашите места.

— Аз очаквах… — поде Франк.

— Знаем какво очакваше — прекъсна го ценобитът. — Ние разбираме в ширина и дълбочина природата на твоето безумие. То ни е безкрайно познато.