Читать «Прикован към ада» онлайн - страница 48

— Зная — промърмори тя.)

Камбаната захвана да бие, сигурно звънеше за нея; наоколо се носеше плясък на крила, започваше карнавала на лешоядите. Тя забърза надолу по стълбите и се молеше да не я връхлетят преди да стигне до вратата. Ако те изтръгнат сърцето й, нека поне спести на Рори стона, нека той я запомни силна, с усмивка на устните, а не разциврена.

Зад нея Джулия попита:

— Къде отиваш? — Като не получи отговор, тя продължи: — Не казвай никому нищо, Кърсти — настоя тя. — Аз и Рори ще се спогодим някак…

Гласът й извади Рори от пиянството. Той се появи в коридора. Раните, които му бе нанесъл Франк, бяха много по-жестоки, отколкото си помисли първоначално Кърсти. Лицето му бе разкъсано на десетина места, а кожата на шията му беше раздрана. Когато мина край него, той посегна и хвана ръката й.

— Джулия е права — каза той. — Остави ние да съобщим, съгласна ли си?

В този миг искаше да му каже толкова много неща, ала времето напусна ничията стая. Камбаните звъняха все по-силно в главата й. Някой беше увил въжетата им около врата й и затягаше примката.

— Много е късно — промърмори тя и отблъсна ръката на Рори.

— Какво искаш да кажеш? — рече й той, когато тя правеше последните крачки към вратата. — Не си отивай, Кърсти. Недей. Кажи ми какво имаш предвид.

Тя не можеше да му помогне, ала хвърли поглед назад към него с надеждата, че той ще прочете по лицето й цялото съжаление, което изпитваше.

— Добре — каза той нежно и все още се надяваше, че ще я изцери. — Наистина е добре. — Той разпери ръце. — Ела при тате!

Последната фраза звучеше така, сякаш не излизаше от устата на Рори. Някои момчета никога не порастват толкова, че да станат татковци, колкото и деца да наплодят.

Кърсти се подпря с ръка на стената, за да се успокои.

Човекът, който й говореше, не беше Рори. Беше Франк. Тъй или инак, това беше Франк…

Тя продължи да обсъжда тази мисъл през засилващия се звън на камбаната, станал вече толкова могъщ, че черепът й щеше да се пръсне. Рори продължаваше да й се усмихва с протегнати ръце. Той й говореше нещо, ала тя вече не можеше да чуе какво й казва. Нежната плът на лицето му произнасяше думите, но камбаните ги отнасяха надалеч. Тя беше благодарна за това; така беше по-лесно да отхвърли онова, което виждаха нейните очи.

— Знам кой си… — каза тя внезапно, без да е сигурна дали думите й се чуват или не, но безспорно сигурна, че те са истина. Тялото на Рори беше горе, лежеше омотано в превръзките на Франк. Обсебената кожа сега бе прикачена към тялото на брат му, една сватба, запечатана с проливане на кръв. Да! Така беше!

Примките около гърлото й се затягаха; може би секунди я деляха от мига, когато те щяха да се затегнат. В отчаянието си тя се върна по коридора към онова нещо с лицето на Рори.

— Това си ти — каза тя.

Лицето й се усмихна невъзмутимо.

Тя вдигна ръка и посегна към него. Малко объркан, той направи крачка назад да избегне докосването й, като се движеше с изящна леност, ала по всякакъв начин гледаше да избегне докосването й. Камбаните биеха безпощадно; те размиваха мислите й, звънът им стриваше мозъчната й тъкан на прах. Под влиянието на звъна в нейния разсъдък тя отново посегна към него и този път той не успя да я избегне. Ноктите разкъсаха плътта на бузите му и кожата, доскоро така добре присадена, се смъкна като коприна. Кърваво-червеното месо под нея представляваше ужасна гледка.