Читать «Прикован към ада» онлайн - страница 46

Сега, когато я гледаше да стои долу до стълбите, той изобщо не можеше да си спомни колко хубави бяха нещата някога. Всичко беше съмнение и мръсотия.

Той се радваше само на едно: тя изглежда беше закъсала. Може би това подсказваше, че във въздуха се носи изповед, че тя ще му излее душата си и той ще й прости великодушно със сълзи и разбиране.

— Изглеждаш тъжна — рече той.

Тя се поколеба, после каза:

— Трудно е, Рори.

— Кое по точно? — настоя той.

— Имам да ти казвам толкова много.

Ръката й, той забеляза това, стискаше перилата така силно, че ставите на пръстите й побеляха.

— Ще те изслушам — каза той. Щеше да я обикне отново, само да е честна към него. — Кажи какво те мъчи.

— Мисля, че може би… може би е по-лесно да ти покажа… — отговори тя и с тези думи го поведе нагоре.

2.

Вятърът, който беснееше по улиците, не беше никак топъл, ако се съди по пешеходците, които вървяха с вдигнати яки и наведени глави. Ала Кърсти не усещаше хлад. Не я ли пазеше невидимият й спътник от студа, не я ли покриваше с плащ от оня огън, в който древните хора бяха призовани да изгорят грешниците? Или наистина беше така, или пък тя толкова се страхуваше, че не усещаше нищо.

Но в такъв случай това не беше нейното чувство, тя не се боеше. Усещането в корема й беше далеч по-неясно. Щеше да отвори вратата — същата врата, която отвори братът на Рори — и щеше да се озове сред демони. И в края на пътуването щеше да си отмъсти. Щеше да намери онова нещо, което я раздираше и мъчеше, и щеше да го накара да се чувства безпомощно като нея. Щеше да го гледа как се гърчи. Нещо повече, щеше да се наслаждава на това. Мъката направи от нея садистка.

Докато вървеше по Лодовико Стрийт, тя се оглеждаше да дири знак от ценобита, но той не се виждаше никъде. Тя наближи смело до къщата. Нямаше готов план в главата си, съществуваха твърде много възможности за фокуси. Например ще си бъде ли Джулия вкъщи? И ако е така, доколко е замесена тя в тая история? Невъзможно й беше да повярва, че тя е невинен страничен наблюдател, но може би правеше всичко под страх от Франк? Следващите няколко минути можеха да й дадат отговора. Тя натисна звънеца и зачака.

Вратата отвори Джулия. В ръцете си държеше парче бяло въже.

— Кърсти! — каза тя, видимо необезпокоена от нейното появяване. — Късно е.

— Къде е Рори? — бяха първите думи на Кърсти. Не каза това, което си беше намислила, просто думите сами излязоха от устата й.

— Той е тук — невъзмутимо отговори Джулия, като че искаше да утеши разтревожено дете. — Да не е станало нещо лошо?

— Искам да го видя — отговори Кърсти.

— Рори?

— Да…

Тя прекрачи прага без да чака покана. Джулия не възрази, само затвори вратата след нея.