Читать «Прикован към ада» онлайн - страница 47

Едва сега Кърсти усети студ. Тя стоеше в коридора и трепереше.

— Изглеждаш ужасно — каза монотонно Джулия.

— Бях тук днес следобед — изтърси тя. — Видях какво стана, Джулия. Видях го.

— Че какво има за гледане тук? — отговори Джулия; самообладанието й остана непоклатимо.

— Знаеш какво.

— Наистина не зная.

— Искам да говоря с Рори.

— Разбира се — беше отговорът. — Но бъди внимателна с него, нали няма да забравиш? Той не се чувства добре.

Тя покани Кърсти в трапезарията. Рори седеше на масата с чаша уиски в ръка, сложил пред себе си бутилка. На съседния стол беше метната булчинската рокля на Джулия. Нейният вид я подсети за въжето в ръцете на Джулия: това беше булото на младоженката.

Рори изглеждаше съсипан от изтощение. На лицето му и на пътя в косата му имаше засъхнала кръв. Неговата усмивка беше сърдечна, но уморена.

— Какво става? — попита го тя.

— Сега всичко е наред, Кърсти — каза той. Гласът му едва стигаше за шепот. — Джулия ми каза всичко… и така е добре.

— Не — възрази тя, досещайки се, че той вероятно не знае цялата истина.

— Ти си идвала тук днес следобед.

— Да, така е.

— Било е за зла участ.

— Ти… ти ме помоли… — тя хвърли поглед към Джулия, която стоеше на вратата, после пак към Рори. — Направих го, защото мислех, че искаш да постъпя така.

— Да. Зная. Зная. Съжалявам само, че те намесих в тази ужасна история.

— Знаеш ли какво направи брат ти? — попита тя. — Знаеш ли какво искаше?

— Зная достатъчно — отговори Рори. — Работата е там, че всичко свърши.

— Какво искаш да кажеш?

— За това, което ти стори, ще ти платя обезщетение.

— Какво искаш да кажеш с това свърши?

— Той е мъртъв, Кърсти.

(… доведи ми го жив и може би душите ни никога няма да се разделят)

— Мъртъв?

— Ние го унищожихме, Джулия и аз. Не беше много трудно. Той мислеше, че може да ми вярва, нали разбираш, мислеше, че кръвта е по-гъста от водата. Е, не беше. Не бих изтърпял мъката човек като него да живее…

Тя усети, че нещо я сви в корема. Не бяха ли забили ценобитите своите куки в нея, за да изплетат килим от червата й? „Беше толкова мила, Кърсти. Да рискуваш толкова много и да се върнеш тук…“

(Имаше нещо до рамото й. „Дай ми душата си“, каза то.)

— Ще отида при властите, само да поукрепна малко. Ще се опитам и ще намеря начин да ги накарам да разберат…

— Ти ли го уби? — каза тя.

— Да.

— Не вярвам — възнегодува тя.

— Заведи я горе — каза Рори на Джулия. — Покажи й.

— Искаш ли да го видиш? — попита Джулия.

Кърсти кимна и я последва.

На площадката беше по-топло, отколкото долу, въздухът беше тежък и застоял като помия. Вратата към стаята на Франк стоеше открехната. Онова нещо, което лежеше на голите дъски, омотано в разкъсани превръзки, още димеше. Вратът му беше счупен, главата му лежеше килната на раменете. Кожата му беше одрана от лицето до краката.

Кърсти се извърна. Повдигаше й се.

— Доволна ли си? — попита Джулия.

Кърсти не отговори, само излезе от стаята на площадката. Въздухът до рамото й се раздвижи.

(Ти загуби — каза нещо съвсем близо до нея.