Читать «Прикован към ада» онлайн - страница 45

— Кутията е средство да пресечеш границата на действителното — каза то. — Един вид зов, чрез който ние, ценобитите, можем да бъдем повикани.

— Кои? — попита тя.

— Вие го сторихте от незнание — каза посетителят. — Прав ли съм?

— Да.

— Ставало е и преди — чу се гласът му. — От това няма спасение. Няма възможност да се затвори Шизъм, докато правим всичко, което нашите…

— Това е грешка — каза тя.

— Не се опитвайте да се борите. Това е извън вашите възможности. Трябва да ме придружите.

Тя поклати глава. Беше изтормозена от кошмари, стигаше й до края на живота.

— Няма да дойда с вас — каза тя. — Проклет да сте, аз няма да…

Докато говореше, вратата се отвори. Влезе една непозната сестра, може би от нощната смяна.

— Викате ли ме? — попита тя.

Кърсти погледна към ценобита, после към сестрата. Те стояха на не повече от метър разстояние.

— Тя не ме вижда — каза й създанието. — Нито ме чува. Аз принадлежа на теб, Кърсти. А ти — на мен.

— Не — каза тя.

— Сигурна ли сте? — попита сестрата. — Струва ми се, че чух…

Кърсти тръсна глава. Това беше безумие, пълно безумие!

— Трябва да си легнете! — смъмри я сестрата. — Струва ми се, че чух…

Ценобитът се закикоти.

— Ще се върна след пет минути — продължи сестрата. — Моля ви, легнете да спите.

И си отиде.

— По-добре да вървим — рече то. Да ги оставим в тяхната бъркотия, а? Толкова подтискащо място!

— Не мога да сторя това — настояваше тя.

Въпреки думите й то тръгна към нея. Наниз от мънички звънчета, провиснали от изпосталялата му плът, дрънкаха при всяко негово движение. От вонята, която лъхаше от него, й се повдигаше.

— Почакай! — каза тя.

— Без сълзи, моля. Ще пропилееш едно хубаво страдание.

— Кутията… — произнесе тя в отчаянието си. — Не искате ли да научите откъде взех кутията?

— Не особено.

— От Франк Котън — каза тя. — Говори ли ви нещо това име? Франк Котън.

Ценобитът се усмихна.

— О, да. Ние познаваме Франк Котън.

— Той също разглоби кутията, така ли е?

— Той искаше удоволствия, докато не му ги дадохме. После взе да се гърчи.

— Ако ви заведа при него…

— Той жив ли е?

— Съвсем жив.

— И какво предлагаш? Да го вземем вместо теб?

— Да. Да. Защо не? Да.

Ценобитът се отдалечи от нея. В стаята се разнесе стон.

— Изкушаваш ме — каза създанието. И после: — Искаш да ме изиграеш, а? Лъжеш да печелиш време.

— Зная къде е той, за бога — каза тя. — От него ми е всичко това. — Тя му показа раздраните си ръце.

— Ако лъжеш — каза то, — ако се опитваш да се измъкнеш като червей от тая…

— Не лъжа.

— Доведи ми го жив, после…

Искаше й се да заплаче от облекчение.

— …го накарай да се изповяда. И може би тогава няма да разкъсаме душата ти на парчета.

ЕДИНАЙСЕТ

1.

Рори стоеше в коридора и гледаше Джулия, неговата Джулия, жената, която някога се бе заклел да брани и обича докато смъртта ги раздели. По онова време не изглеждаше никак трудно да спази дадената клетва. Той я боготвореше откакто се помнеше, нощем я сънуваше, денем й пишеше любовни поеми, пълни с ужасни глупости. Ала нещата се промениха и като ги гледаше накъде отиват, той проумя, че най-големите мъчения често идват от най-деликатните неща. Имаше случаи, в които би предпочел смърт от диви коне пред червея на съмнението, помрачил така жестоко неговата радост.