Читать «Прикован към ада» онлайн - страница 44

Тя я чукаше, тръскаше, дърпаше и натискаше, и все без успех. Ала едва след като я повъртя в леглото и я погледна на силната светлина на лампата, тя откри модела, по който беше създадена кутията. Върху стените й имаше безкрайно малки пукнатини, в които една част от главоблъсканицата граничеше с друга. Те щяха да са невидими, ако следите от кръв, запазени в тях, не показваха комплексното съчетание между частите.

След системно опипване с пръсти тя започна да налучква пътя по страните на кутията, като проверяваше предположенията си с натискане и дърпане. Пукнатините й подсказваха общата схема на играчката; без тях щеше да се чуди над шестте стени вечно. Вариантите намаляха значително от нещата, които беше открила; и все пак имаше толкова много начини да се разглоби затворената кутия.

След време търпението й беше възнаградено. Чу се щракване и внезапно една от частите се издаде над лакираните си съседи. Вътре се разкри красива гледка. По полираните повърхнини, светещи с блясъка на най-прекрасна перла, сякаш се размърдаха цветни сенки.

Чу се и музика; простичкият звук се разнесе от механизъм, който тя все още не можеше да види. Очарована от това, тя задълба напред. Макар че една част вече беше извадена, нататък не потръгна лесно. Всеки елемент беше истинско предизвикателство за пръстите и ума й, а победите се награждаваха с нови нежни творения на фантазията, прибавени към звука.

Тя надхитри и четвъртия детайл чрез сложна поредица от завъртания в една или друга посока, когато чу камбаната. Тя спря работата си и вдигна глава.

Нещо не беше наред. Или уморените й очи си правеха шега с нея, или снежнобелите стени се размърдаха едва забележимо, нещо твърде невероятно. Тя сложи кутията и стана от леглото да отиде до прозореца. Камбаната продължаваше да разнася тържествен звън. Тя повдигна завесата на няколко сантиметра. Беше нощ, духаше вятър. Листа прехвърчаха през болничната градина; нощни пеперуди се събираха в светлината на лампата. Въпреки нейното чувство звънът на камбаната не идеше отвън. Той звучеше зад гърба й. Тя пусна завесата и се върна в стаята.

След няколко крачки крушката над леглото й избухна като ярък пламък. Тя инстинктивно посегна към частите на кутията: те и тези странни събития бяха свързани по някакъв начин. Когато ръката й напипа детайлите, светлината угасна.

Ала тя не остана в непрогледен мрак, нито беше сама. В края на леглото се появи слабо сияние, а сред него — същество. Състоянието на неговата плът — с разрези и куки — показваше колко е бедно въображението й. Пък и гласът му, когато говореше, не беше на измъчено създание.

— Това се нарича Съчетанието на Льомаршан — каза то, показвайки кутията. Тя погледна надолу; частите вече не бяха в ръката й, а плуваха на няколко сантиметри над дланта й. По някакъв чудодеен начин кутията се сглобяваше отново без видима помощ, детайлите се връщаха на своите места, цялата конструкция се възстановяваше. През това време тя успя да хвърли нови погледи в полираната вътрешност и като че всеки път виждаше лица на призраци, изкривени сякаш от мъка или пиянство, виещи срещу нея. Сетне всички детайли освен един бяха сглобени и посетителят отново привлече вниманието й.