Читать «Прикован към ада» онлайн - страница 43

Всичко това й мина през ума преди да дойдат лекарите и когато те я попитаха какво е станало с нея, тя им излезе с готови лъжи. Цялата работа е в мъглата, каза им тя; даже не помни собственото си име. Това ще мине с времето, успокоиха я те и тя отвърна кротко, че така и предполага, всичко ще мине. Сега спете, рекоха й, тя пък им каза, че ще бъде щастлива да направи тъкмо това, и се прозя. Те се оттеглиха.

— Да… — каза един от тях, вече готов да тръгне. — Забравих.

Той извади кутията на Франк от джоба си.

— Когато ви намерихме — продължи той, — вие стискахте това нещо. Хвърлихме дяволски усилия да го измъкнем от ръката ви. Има ли някакъв смисъл за вас?

Тя каза, че няма.

— Полицията се заинтересува от тая кутия. По нея имаше кръв, разбирате ли? Може би ваша, може би не.

Той пристъпи към леглото.

— Искате ли я? — попита той. Сетне добави: — Тя е почистена.

— Да — отвърна тя. — Да, моля ви.

— Тя може да раздвижи паметта ви — каза той и сложи кутията на нощното шкафче до нея.

2.

— Какво да правим? — попита Джулия за стотен път. Мъжът в ъгъла не каза нищо, по лицето му не се появи никакъв знак за неговия провал. — Какво искаше да правиш с нея? — попита го тя. — Ти развали всичко.

— Развалил съм — каза чудовището. — Ти не знаеш смисъла на думата развалям.

Тя преглътна яда си. Неговите мрачни мисли я нервираха.

— Трябва да тръгваме, Франк — каза тя с малко по-мек тон.

Той хвърли поглед през стаята към нея; приличаше му на бял и горещ лед.

— Те ще дойдат да претърсят — продължи Джулия. — Тя ще им каже всичко.

— Може би…

— Не те ли интересува?

Превързаната буца сви рамене.

— Да — каза той. — Разбира се. Но ние не можем да тръгнем, скъпа. — Скъпа. Думата ги разсмя и двамата, тя беше един полъх на чувство в стаята, която познаваше само мъка. — Не мога да се изправя пред света в тоя вид. — Той посочи лицето си. — Кажи ми, мога ли? — попита той, като се взря в нея. — Погледни ме! — Тя го погледна. — Мога ли?

— Не.

— Не. — Той пак впери поглед в пода. — Трябва ми кожа, Джулия.

— Кожа?

— Тогава, може би… може би ще отидем заедно да потанцуваме. Нали искаш да потанцуваме?

Той говореше за танцуването и за смъртта с еднакво безгрижие, сякаш едното има толкова нищожно значение, както и другото. Това я успокояваше, успокояваше я да го слуша като говори така.

— Как? — каза тя най-сетне. Имаше предвид как да откраднат кожа, а също и как нашият разсъдък ще оцелее.

— Има си начини — рече одраното лице и й изпрати целувка.

3.

Не посегна ли тя към кутията заради белите стени? Та нима нямаше картини, нарушаващи монотонността на стаята и привличащи очите — вази със слънчогледи, изглед от пирамидите — нещо, на което да спре погледа си и да помисли? И все пак, белотата беше прекалена, пречеше й да се опре на разсъдъка си. Тя протегна ръка към тоалетната масичка до леглото и взе кутията.

Беше по-тежка, отколкото я помнеше. Седна в леглото и започна да я разглежда. Нищо особено на външен вид. Не се виждаше капак. Нямаше ключалка. Нямаше панти. Обърна я веднъж. Обърна я петдесетина пъти и не откри как да я отвори. Кутията не беше плътна, тя беше сигурна в това. Логиката й подсказваше, че има път за проникване в нея. Има, но къде?