Читать «Прикован към ада» онлайн - страница 42

— Не — отговори тя.

Той я помоли за втори път и в гласа му ясно се долавяше тревога. Очевидно кутията имаше особено значение за него, че да рискува да я вземе със сила.

— За последен път — каза й той. — После ще те убия. Дай ми кутията.

Тя прецени шансовете си. Какво можеше да загуби?

— Кажи моля — рече тя.

Той я погледна лукаво, гърлото му издаде тихо ръмжене. Сетне, вежлив като пресметливо дете, каза:

— Моля.

Думата беше за нея знак. Тя запрати кутията срещу прозореца с цялата сила на разтрепераните си ръце. Кутията прелетя край главата на Франк, строши стъклото и изчезна.

— Не! — изкрещя той и след миг стоеше на прозореца. — Не! Не! Не!

Тя изтича към вратата, краката й заплашваха да се подкосят на всяка крачка. После веднага излезе на площадката. Стълбите я затрудниха много, ала тя се вкопчи в перилата като грохнал старец и стигна до коридора без да падне.

Отгоре данданията продължи. Той пак я викаше. Но този път нямаше да я хване. Тя мина по коридора към предната врата и я отвори.

Вън беше малко по-светло, отколкото преди да влезе в къщата — светлината струеше с предизвикателен блясък преди падането на вечерта. Примижала срещу слънцето, тя пое по пътеката. Под краката й имаше стъкла и сред тях видя своето оръжие. Тя го вдигна като спомен от нейното предизвикателство и побягна. Когато стигна до самата улица, в главата й се появиха думи — безпомощно бръщолевене, откъслеци от неща, които беше видяла и почувствала. Но Лодовико Стрийт беше празна, тя тичаше и продължи да тича, докато се отдалечи достатъчно от бинтования звяр.

Понякога, замислена дълбоко на някоя улица, която не можеше да познае, чуваше хора да я питат има ли нужда от помощ. Обикновената любезност я победи, усилието да отговаря смислено на въпросите беше толкова голяма, че изтощеният й мозък загуби съзнание сред ярка светлина

ДЕСЕТ

1.

Тя се събуди в странен свят, поне такова беше първото й впечатление. Над нея, в идеална видимост, се простираха безкрайни снегове. Завивките й бяха от сняг, възглавницата беше от сняг. Белотата й причиняваше болка. Тя сякаш изпълваше гърлото и очите й.

Вдигна ръце към лицето си; те миришеха на непознат сапун — ароматът му беше остър. Тя започна да фокусира нещата: стените, бели чаршафи, лекарства до леглото. Болница.

Тя извика за помощ. Часове или минути след това, тя не знаеше точно след колко, то дойде в дрехите на сестра, която каза просто: „Вие се събудихте“ и отиде да доведе висшестоящите.

Когато те дойдоха, тя не им каза нищо. Между изчезването на сестрата и връщането й заедно с докторите реши, че не е готова да им разкаже такава откачена история. Утре може би щеше да намери думи и да ги убеди в това, което беше видяла. А днес? Ако откажеше да обясни станалото, те щяха да повдигнат вежди и да й кажат да не се прави на глупачка, ще се отнесат снизходително и ще се опитат да й втълпят, че това са халюцинации. Ако държи на своето, те ще започнат да я успокояват, което само ще влоши нещата. Тя имаше нужда от време за размисъл.