Читать «Прикован към ада» онлайн - страница 40

Стомахът й се обърна. Тя не се възпротиви на инстинкта, просто повърна всичко, което имаше в стомаха. В смесицата от това притеснение и очаквания ужас тя не разбра какво точно стана по-нататък. Беше ли мярнала с поглед някой друг (Джулия) на площадката, когато се затваряше вратата, или й се привидя сянка? Така или иначе беше много късно за помощ. Оставаше сама с кошмара.

Тя обърса остатъците около устата си и стана на крака. На места светлината проникваше през вестника на прозореца, изпъстряйки стаята с петна, сякаш слънчевите лъчи минаваха през клони на дървета. И сред тази пасторална картина нещото дойде да я подуши.

— Ела при тате — каза то.

През двайсет и шестте години от живота си тя никога не беше чувала покана, на която толкова лесно да откаже.

— Не ме докосвай — каза му тя.

То си килна леко главата, сякаш се възхищаваше от тоя показ на собствено мнение. Сетне се надвеси над нея, цялото изтъкано от гной и смях, и — бог да й е на помощ! — от похот.

Тя се отдръпна с няколко отчаяни сантиметра в ъгъла, докато вече нямаше къде да мърда.

— Не ме ли помниш? — попита то.

Тя поклати глава.

— Франк — беше отговорът. — Аз съм братът Франк.

Беше се срещала с Франк само веднъж, на Александра Роуд. Той я посети един следобед преди сватбата, повече не искаше да го види. Намрази го от пръв поглед.

— Пусни ме — каза тя, когато то посегна към нея. Имаше някаква гнусна изтънченост в начина, по който изцапаните му пръсти докосваха гърдите й.

— Недей — изпищя тя, — или тогава помогни ми…

— Какво? — чу се гласът на Рори. — Какво ще направиш?

Нищо, такъв беше отговорът, разбира се. Беше безпомощна, както е била само в лошите си сънища, тези сънища с преследване и нападение, които нейната психика винаги й представяше на гето стрийт в някаква вечна нощ. Никога, дори и в най-безумните си фантазии, тя не беше очаквала, че арената ще бъде в стая, в която е влизала десетина пъти, в къща, където е била щастлива, докато вън денят отминава както винаги: сиво върху сиво.

С безсилен жест на отвращение тя отблъсна опипващата му ръка.

— Не бъди жестока — рече нещото и пръстите му отново опипаха кожата й, жилещи като оси. — От какво се страхуваш?

— Вън… — започна тя с мисълта за ужаса на площадката.

— Човек трябва да яде — каза Франк. — Може би ще ми простиш това?

Как изтърпя докосването му, чудеше се тя. Защо нервите й не споделиха нейното отвращение и тя не умря под ласките му?

— Това е сън — помисли си гласно тя, а животното само се смееше.

— Често си повтарях тези думи — каза той. — Денят идва, денят си отива. Често се опитвах да мисля, че агонията свърши. Но ти не можеш да мислиш така. Запомни го от мен. Не можеш. Те трябва да го понесат търпеливо.

Тя знаеше, че й казва истината, горчивата истина, която само чудовищата могат да изрекат. Той нямаше нужда да я превъзнася и ласкае; нямаше намерения да спори и да проповядва спасение. Неговата отблъскваща голота беше само прекалена изтънченост. Отминаваш лъжите за вярност — и право в жалкото царство!