Читать «Прикован към ада» онлайн - страница 39

Жертвата изпусна жалък стон, само това можеше да стори разкъсаното й лице. Преследвачът стегна хватката си. Тялото затрепери, затресе се, краката му се огънаха. Кръв пръсна от очите, носа и устата на жертвата. Петна от нея изпълниха въздуха като гореща градушка и плиснаха във веждите й. Това усещане я извади от бездействието. Не беше време да чака и да гледа. Тя побягна.

Чудовището не се втурна да я преследва. Тя стигна до стълбите без да я спрат, но когато кракът й стъпи на първото стъпало, то се обърна към нея.

Неговият глас й беше… познат.

— Ето те и теб — каза то.

Създанието говореше с топлота, сякаш я познаваше.

— Кърсти — каза то. — Почакай малко.

Главата й я предупреди да бяга, ала дързостта й отхвърли разума. То искаше тя да си спомни чий е тоя глас, който излиза от превръзките. Тя все още можеше да избяга, мина й през ума; имаше седемметрова преднина. Тя се извърна към фигурата. Тялото в нейните ръце беше сгърчено, свито като зародиш, с крака към гърдите. Животното го хвърли.

— Ти го уби — каза тя.

Нещото кимна. Не му трябваше да се извинява нито на жертвата, нито на свидетелката.

— После ще го оплачем — каза й то и направи крачка към нея.

— Къде е Джулия? — попита Кърсти.

— Стига си треперила. Всичко е наред — каза гласът. Толкова малко й оставаше да си спомни кой е той.

Докато тя недоумяваше, то направи нова крачка, подпряно с една ръка на стената, сякаш не можеше да пази равновесие.

— Аз те видях — продължаваше то. — Мисля, че и ти ме видя. На прозореца…

Объркване й нарасна. Било ли е това нещо в къщата през цялото време? Ако е така, сигурно Рори трябва…

Тя позна гласът.

— Да. Спомни си. Виждам, че си спомни.

Това беше гласът на Рори или поне много се приближаваше до неговия. По-гърлен, по-егоистичен, но приликата беше достатъчно обезпокоителна, тя сякаш бе пуснала корени на това място, докато животното се тътреше, скъсявайки разстоянието между тях.

При последната му крачка тя отхвърли магията и се хвърли да бяга. Ала играта вече беше загубена. Тя чу стъпките от бягането му зад себе си, сетне усети пръстите му върху шията си. Към устата й се надигна вик, но той не напусна устните й, защото това нещо сложи гнилата си длан върху лицето й, така спря и вика, и дъха й.

То я дръпна нагоре и я обърна с гръб към стълбите. Напразно се бореше да се освободи от ръцете му; малките рани, които пръстите й оставиха по неговото тяло, раздирайки превръзките и забивайки се в суровата плът под тях, то понесе съвсем невъзмутимо. В един ужасен момент петите й се блъснаха в тялото на пода. После я повлякоха към стаята, от която се появиха живият и мъртвецът. Миришеше на пресечено мляко и прясно месо. Когато я хвърлиха на пода, дъските под нея бяха влажни и топли.