Читать «Прикован към ада» онлайн - страница 2

Той вдигна глава от работата си. За няколко секунди предположи, че шумът иде някъде от улицата, но много скоро отхвърли тази мисъл. Малко преди полунощ той начена работата си върху кутията, сътворена от майстора на птици; няколко часа минаха оттогава, часове, които той не помнеше да са се изнизали, ала така показваше часовникът. Колкото и ревностни да бяха енориашите, в града нямаше църква, която ще удари призивната си камбана в такъв час.

Не. Звукът идеше от по-далечно място, през същата тази още невидима врата, поставена в чудодейната кутия на Льомаршан, за да се отвори. Всичко, което му обеща Киршер, продавачът на кутията, беше вярно! Той стоеше на прага на нов свят, една провинция, безкрайно отдалечена от стаята, в която се намираше.

Един безкрайно далечен свят, който изведнъж стана толкова близък!

От тая мисъл дишането му се учести. Беше предугадил тоя момент толкова проницателно, беше обмислил с целия си разум това раздиране на булото. Само след мигове те ще се явят тук — онези, които Киршер наричаше ценобити, теолозите от Ордена на Раната. Тези създания бяха призвани от експериментите си във върховно достигане на удоволствия да пренесат вечните си главите в света на дъжда и несретата.

През изминалите седмици той работеше непрестанно, за да подготви стаята си за тях. Голите дъски бяха старателно изтъркани и обсипани с цвят.До западната стена беше стъкмил за тях нещо като олтар, украсен с омилостивителни дарове, каквито според Киршер щяха да подпомогнат техните хубави кабинети: кости, бонбони, игли. Каната с неговата пикоч, предмет на седемдневно събиране, беше поставена отляво на олтара, в случай че искаха да направят един спонтанен жест на самооскверняване. Вдясно имаше поднос с глави на гълъби, които също по съвет на Киршер трябваше да има под ръка.

Не беше пропуснал да предвиди нищичко от ритуала на призива. Нито един кардинал, бленуващ за обувките на рибаря, не би могъл да бъде по-усърден.

Ала сега, когато звънът на камбаната се засилваше и се лееше от музикалната кутия, той се уплаши.

Късно е, промърмори той с надеждата да уталожи нарастващия си страх. Машинката на Льомаршан беше разглобена, последния ход беше направен. Нямаше време за извъртане или съжаление. Освен това не рискува ли той живота и здравия си разсъдък, за да направи възможно това разкриване на тайната? Дори и сега вратата беше вход към удоволствия, за съществуването на които знаеше само шепа хора; много по-изпитани удоволствия, които щяха да го освободят от отегчителния кръг на похотта, съблазните и объркването, които го преследваха от края на юношеските му години. Това знание щеше да го преобрази, не беше ли така? Човек не може да изпита дълбочината на такова чувство и да остане непроменен.

Голата крушка в средата на стаята угасна и светна, светна и пак угасна. В такт с камбанния звън светлината грейваше по-силно при всеки удар. В паузите между ударите в стаята се възцаряваше пълен мрак, сякаш светът, който обитаваше от двайсет и девет години, беше престанал да съществува. Сетне камбаната звънна отново и крушката припламна толкова ярко, сякаш никога не беше примигвала. За няколко скъпоценни секунди той се намираше в познато място с врата, която водеше навън, надолу и на улицата, и с прозорец, през който стига да имаше желание или сила да се откъсне от слепите стени, можеше да зърне пукването на зората.