Читать «Прикован към ада» онлайн - страница 13

Не само клюките на съседите й напомниха за него. Един ден, когато беше сама в къщата и разопаковаше разни лични неща, тя прехвърли няколко пакета със снимки на Рори. Много от тях бяха сравнително нови: снимки на двамата заедно в Атина и Малта. Ала сред прозрачните усмивки бяха погребани и някои снимки, които тя не си спомняше да е виждала преди (не ги ли криеше Рори от нея?); семейни портрети отпреди десетки години. Снимка на неговите родители в деня на тяхната сватба, черно-бял образ, превърнат от времето в серия сиви тонове. Снимки от кръщението, на които гордите кръстници друсат бебетата, повити в семейни дантели.

И после, снимки на братята заедно; като едва проходили деца с големи очи; като намръщени ученици, снимани в гимназиално облекло и на училищно шествие. След това, когато идва стеснението от пъпчивото юношество, броят на снимките намалява — докато жабите се появят като принцове от другата страна на пубертета.

Като видя Франк да позира пред обектива в блестящ вид, тя усети, че се изчервява. Той е бил лично момче, можело е да се предскаже, винаги облечен a la mode. В сравнение с него Рори изглеждаше старомоден. Струваше й се, че бъдещият живот на братята е скициран в тези ранни портрети: Франк — усмихнатият прелъстителен хамелеон, Рори — солидният гражданин.

Тя опакова най-сетне снимките и докато стоеше откри, че с руменината бяха нахлули сълзи. Но не от съмнение, тя нямаше нужда от това. Ярост изгаряше очите й. Неусетно между две вдишвания тя изгуби представа за действителността.

Знаеше с непоклатима сигурност кога я споходи за първи път този спазъм — когато лежеше на легло от брачна дантела и Франк обсипваше шията й с целувки.

3.

През това време тя се качи веднъж в стаята със заковани щори.

Дотогава те вече бяха поукрасили горния етаж и предпочетоха да открият терена за публичен оглед. Затова стаята остана непокътната. Непосещавана, всъщност, с изключение на нейните няколко влизания тук.

Тя не знаеше нито защо се качва горе, нито пък как да прецени странната смесица от чувства, които я бяха връхлетели тук. Ала в мрачната обстановка имаше нещо, което я успокояваше; тя беше като утроба, утроба на мъртва жена. Понякога, когато Рори беше на работа, тя просто се качваше по стълбата и сядаше в тишината, без да мисли за нищо, или поне за нищо, което може да се опише с думи.

Тези кратки посещения я караха да се чувства странно виновна и тя се опитваше да избягва стаята, когато Рори се навърташе наблизо. Но това не винаги беше възможно. Понякога краката сами я водеха тук, без да им заповядва това.

Така стана и през оная събота, в деня на кръвта.

Тя гледаше как Рори чегърта с длето няколко пласта боя от пантите на кухненската врата, когато й се стори, че чува зова на стаята. Зарадвана от това, че е включена пълноценно в нейния хор, тя се качи горе.

Беше по-хладно от обикновено и тя се радваше на това. Сложи ръка на стената, после премести изстиналата си длан на челото.

— Безполезно — промърмори тя на себе си, като си представи човека, който работеше долу. Тя не го обичаше, а и неговото отношение не беше по-добро; под заслепеността от нейното лице той също не я обичаше. Той стържеше с длетото в свой собствен свят, тя страдаше тук, далеч от него.