Читать «Прикован към ада» онлайн - страница 14

Един порив на вятъра затвори задната врата долу. Тя чу как вратата хлопна.

Долу тоя звук привлече вниманието на Рори. Длетото изскочи от браздата и се заби в палеца на лявата му ръка. Още щом рукна кръв, той изкрещя. Длетото тупна на пода.

— Ад и проклятие!

Тя чу, ала не стори нищо. Изплува от унеса на меланхолията много късно за да разбере, че той се качваше горе. В трескаво търсене на ключа и на предлог за оправдаване на присъствието й в стаята тя скочи, ала той вече беше на вратата и прекоси прага, затичан към нея, притиснал несръчно лявата си длан с дясната. Кръвта се лееше разточително. Тя бликаше между пръстите и се стичаше по ръката му, капеше на пода и оставяше петно до петно върху голите дъски.

— Какво направи?

— На какво ти прилича това? — процеди той през стиснати зъби. — Порязах се.

Лицето и вратът му имаха цвета на маджун за прозорци. Тя вече го бе виждала такъв, веднъж припадна случайно при вида на собствената си кръв.

— Направи нещо! — рече той гнусливо.

— Дълбоко ли е?

— Не зная! — кресна й той. — Не искам да гледам.

Колко е жалък, помисли си тя, но не му беше времето да дава израз на презрението, което я изпълваше. Вместо това тя хвана с две ръце окървавената му китка и докато той гледаше встрани, тя се взря в раната на дланта. Беше дълбока и още кървеше обилно. Дълбока кръв, тъмна кръв!

— Мисля, че е най-добре да те закарам в болницата — каза му тя.

— Можеш ли да ме превържеш? — попита той с глас, в който вече нямаше ярост.

— Разбира се. Ще взема чисти превръзки. Хайде…

— Не — рече той, като клатеше пепелявото си лице. — Ако направя и крачка, може да припадна.

— Тогава стой тук. Сигурно ще се оправиш — успокои го тя.

След като не намери в банята превръзки, които да спрат кръвотечението, тя взе няколко чисти носни кърпи от чекмеджето му и се върна в стаята. Сега той се облягаше на стената и кожата му лъщеше от пот. Беше стъпил в кръвта, изтекла от него, тя усещаше нейния дъх във въздуха.

Джулия продължи да го успокоява, че няма да умре от петсантиметрова рана, уви една носна кърпа около ръката му, превърза я с друга, сетне го придружи, целия разтреперан като лист, надолу по стъпалата (едно по едно, като децата) и навън до колата.

В болницата чакаха към един час на опашка заедно с други ранени, преди най-сетне да го прегледат и зашият. Като обръщаше поглед назад, трудно й беше да разбере кое е най-смешното в този случай: неговата слабост или последвалата разточителна благодарност. Когато той прекали, тя му каза, че не иска от него благодарност и това беше самата истина.

Не искаше нищо, което той би могъл да й предложи, освен може би неговото отсъствие.

4.

— Почисти ли пода във влажната стая? — попита го тя на другия ден. Наричаха я влажната стая от онази първа неделя, макар да нямаше и помен от гниене от тавана до перваза на дюшемето.