Читать «Пътуване към Икстлан (Уроците на Дон Хуан)» онлайн - страница 19

Попитах го почти на шега дали самото растение му е казало това преди малко. Той спря и ме заразглежда недоверчиво. Бавно заклати глава.

— Ей! — възкликна той и се разсмя. — Твоята проницателност те прави по-глупав, отколкото те мислех. Как може една малка тревичка сега да ми каже нещо, което съм знаел през целия си живот?

След това ми заобяснява, че открай време познава различните свойства точно на това растение и че растението му е казало само, че на мястото, което бе посочил преди, има цяла полянка от такива като него и че няма нищо против той да ми го каже.

Когато стигнахме до хълмчето, намерих цяло снопче от същите растения. Понечих да се изсмея, но той ме пресече. Поиска да благодаря на снопчето. Усетих как се разпъвам от честолюбие и как не мога да го преодолея.

Той се усмихна благосклонно и направи още едно от тайнствените си изявления. Повтори го три-четири пъти, сякаш да ме остави да размисля върху значението му.

— Светът около нас е тайна — каза той. — Хората не са нищо повече от каквото и да било друго. Щом една малка тревичка е толкова щедра към нас, трябва да и благодарим, иначе тя може да не ни пусне да си тръгнем.

Погледът му върху мен, докато изричаше това, ме вледени. Побързах да се наведа над тревата и да кажа „благодаря ти“ с висок глас.

Той се разсмя сдържано и на тихи пресекулки.

Повървяхме още час, а след това се запътихме към дома му. По едно време аз изостанах и той трябваше да ме изчака. Провери ми пръстите, за да види дали съм ги свил. Не бяха свити. Обърна се повелително към мен и ми каза, че когато вървя с него, трябва да повтарям всички негови движения, в противен случай по-добре да не идвам.

— Не мога да те чакам като някакво дете — сгълча ме той.

Това изречение ме потопи в дълбоко смущение и объркване. Възможно ли беше един такъв старец да върви по-добре от мен? Аз се мислех за атлетичен и силен, а ето че той наистина трябваше да ме изчаква да го настигна.

Свих пръсти и, колкото и странно да беше, успях да спазвам бързото темпо без каквото и да е усилие. Всъщност от време на време усещах как ръцете ми ме теглят напред.

Усетих прилив на сили. Бях много щастлив, че вървя редом с този странен индианец. Започнах да разговарям с него и на няколко пъти го запитах дали ще ми покаже няколко растения от „пейота“. Той ме изгледа, но не пророни нито дума.

4

СМЪРТТА Е СЪВЕТНИК

Сряда, 25 януари 1961 година

— Ще ме научиш ли някой ден какао е пейот? — попитах аз.

Той не отговори и, както бе правил преди, просто ме изгледа, сякаш си бях изгубил ума.

Споменавал бях за това пред него, между другото, вече няколко пъти, но той винаги се бе намръщвал и бе поклащал глава. Жестът му не беше нито утвърдителен, нито отрицателен — по-скоро жест на отчаяние и липса на всякаква вяра.

Той се изправи рязко на крака. Бяхме седнали на земята пред къщата му. Кимна ми едва забележимо с глава, подканяйки ме да го последвам.

Навлязохме в чапарала в южна посока. Вървяхме и той непрекъснато ми повтаряше, че трябва да съзнавам колко безполезни са важността, която си придавам, и биографията ми.