Читать «Пътуване към Икстлан (Уроците на Дон Хуан)» онлайн - страница 18

— Ако някога отново дойдеш тук в пустинята — каза той — Не се доближавай до оня скалист хълм, където спряхме днес. Бягай от него като от чума.

— Защо? Какво е станало?

— Сега не е време да се обяснява — каза той. — В момента се занимаваме с освобождаване от високото самочувствие. Докато мислиш, че ти си най-важното нещо на света, наистина няма да можеш да възприемеш света около себе си. Ти си като кон с капаци, виждаш единствено себе си и нищо друго.

За момент ме за разглежда.

— Я да си поговоря с тоя мъничък приятел — каза той и посочи малка тревичка.

Коленичи пред нея и захвана да я гали и да й говори. Отначало не разбирах какво казва, но после той смени езика и заговори на тревичката на испански. Известно време бръщолеви небивалици. После се изправи.

— Не е важно какво казваш на тревата — отрони той. — Можеш и да си измисляш разни думи — важното е чувството, че й се радваш и че се отнасяш с нея като с равна.

Обясни, че човек, който събира растения, всеки път трябва да им се извинява, като ги къса, и трябва да ги уверява, че един ден неговото тяло ще им послужи за храна.

— В края на краищата растенията и ние сме едно — каза той. — Нито ние, нито те са повече или по-малко важни. Хайде, поговори малко на тревичката — подкани ме той. — Кажи й, че вече не се смяташ за важен.

Наложих си да коленича пред растението, но не можех да се насиля да му заговоря. Беше ми смешно и се разсмях. Не се ядосах обаче.

Дон Хуан ме потупа по гърба и каза, че всичко е наред, че поне съм сдържал гнева си.

— Отсега нататък говори с треви — каза той. — Говори, докато загубиш цялото си чувство за собствена значимост. Говори, докато съумееш да го правиш пред другите. Иди сега отсреща, ей при ония възвишения, и се поупражнявай.

Попитах дали е редно да говоря на растенията наум.

Той се засмя и ме потупна по главата.

— Не! — каза той. — Трябва да им говориш с висок и ясен глас, ако искаш и те да ти отговорят.

Запътих се към въпросното място, вътрешно развеселен от неговите странности. Опитах се дори да говоря на растенията, но у мен надделяваше усещането, че се гавря.

След като изчаках според мен достатъчно, аз се върнах при дон Хуан. Сигурно знаеше, че не съм разговарял с тревите.

Той не ме и погледна. Направи знак да седна до него.

— Гледай ме внимателно — каза той. — Ще разговарям с моя малък приятел.

Коленичи пред една тревичка и няколко минути кърши тяло, като говореше и се смееше.

Помислих го за обезумял.

— Тази тревичка ме помоли да ти кажа, че може да се яде — каза той, докато се изправяше на крака. — Каза, че снопче такива треви са полезни за здравето на човека. Каза също, че ей там има цяла полянка с такива треви.

Дон Хуан посочи склона на едно хълмче, на около двеста метра от нас.

— Хайде да идем и да ги намерим.

Засмях се на неговата чудатост. Бях сигурен, че ще намерим растенията, защото той отлично познаваше тези места и знаеше къде се намират ядивните и лечебни треви.

Докато крачехме към посоченото място, той между другото ми каза, че трябва да запомня тази трева, тъй като е и храна, и лекарство.