Читать «Пътуване към Икстлан (Уроците на Дон Хуан)» онлайн - страница 17

След това повтори, сякаш да освежи паметта ми, всичко, което бе разказал преди това по въпроса за „изучаването на растенията“. Наблегна най-много на това, че щом искам да науча нещо, трябва да преправя основната част от поведението си.

Усетих как негодуванието ми расте, докато накрая трябваше да положа максимални усилия дори да запиша нещо.

— Прекалено сериозно възприемаш себе си — каза бавно той. — В собствените си очи ти си дяволски важна личност. Това трябва да се промени! Тъй кошмарно си важен, че се чувстваш прав да се дразниш от всичко. Тъй дяволски си важен, че си позволяваш дори да си тръгнеш, щом нещата не вървят по твоему. Предполагам, дори си мислиш, че по този начин проявяваш характер. Чиста глупост! Ти си слаб и надут!

Опитах се да се възпротивя, но той не трепна. Заяви, че никога през моя живот не съм завършил нищо само поради тази безмерна важност, която си приписвам.

Онемях пред уверения му начин на изразяване. Той беше прав, разбира се и това не само ме ядосваше, но и ме плашеше.

— Високото самочувствие е другото, което трябва да се забрави, също както биографията — каза той с драматична нотка в гласа.

Решително нямах желание да споря с него. Явно се намирах в ужасно неизгодно положение — засега той нямаше да се върне у дома си, а аз не знаех пътя. Налагаше се да остана с него.

Изведнъж той направи странно движение, започна да души въздуха около себе си, главата му се заклати леко и ритмично. Сякаш бе изпаднал в състояние на необичайна готовност. Обърна се и ме загледа учудено и любопитно. Очите му бродеха по тялото ми, сякаш търсеха нещо характерно, сетне той стана рязко и бързо тръгна. Почти затича. Последвах го. Близо час ходи с много ускорени крачки.

Накрая спря край някакъв скалист хълм и седнахме в сянката на един храст. Бързият ход напълно ме бе изтощил, макар настроението ми да се бе подобрило. Непонятна беше тази промяна у мен. Усещах почти приятна възбуда, а когато бяхме тръгнали бързо, след нашия спор, бях крайно разгневен.

— Много чудна работа — казах аз, — ала наистина се чувствам добре.

В далечината дочух грак на врана. Той вдигна пръст до дясното си ухо и се усмихна.

— Това беше поличба — каза той.

Малък камък се изтърколи надолу и с трясък падна в гъсталака.

Той се изсмя гръмко и посочи с пръст към звука.

— А това беше съгласие — каза той.

После ме полита дали съм готов да говоря за високото си самочувствие. Разсмях се. Гневът ми сякаш бе останал назад, не можех да се сетя дори как му се бях разсърдил чак толкова.

— Не разбирам какво става с мен — казах аз. — Ядосах се, а сега, не зная защо, но вече не съм ядосан.

— Светът около нас е пълен с тайни — каза той. — Той не ги разкрива лесно.

Харесваха ми загадъчните му твърдения. Бяха предизвикателни и тайнствени. Не можех да определя дали са пълни със скрит смисъл или са обикновени безсмислици.