Читать «Пътуване към Икстлан (Уроците на Дон Хуан)» онлайн - страница 21

— Единият от нас трябва да се промени — каза той, загледан в земята. — И ти знаеш кой.

Започна да си тананика някаква мексиканска песничка, после внезапно вдигна глава и ме погледна. Очите му бяха свирепи и изгарящи. Изпитвах желание да отклоня или да затворя очи, но за мое най-голямо учудване не можех да се откъсна от втренчения му поглед.

Той ме помоли да му кажа какво виждам в очите му. Отвърнах, че нищо не виждам, но той настоя да изразя гласно какво ме бяха накарали да усетя — очите му. Помъчих се да го склоня да разбере, че единственото нещо, което очите му ме бяха накарали да осъзная, бе моето неудобство и че както ме гледа сега, ужасно ме смущава.

Той не се отказа. Продължи да ме гледа втренчено. Погледът му не беше нито заплашителен, нито злобен — беше по-скоро тайнствен, но наистина неприятен.

Попита ме дали не ми прилича на някаква птица.

— Птица? — възкликнах аз.

Той се закикоти като дете и отмести поглед.

— Да — каза кротко той. — На птица, на много смешна птица. Отново закова поглед върху мен и ми заповяда да си спомня. Заяви с необикновено убеждение, че този поглед ми е познат от по-рано.

Чувствата ми в момента говореха, че старецът ме предизвиква, против искреното ми желание — всеки път, щом отвори уста. Загледах се и аз в него, готов да не се подчинявам. Вместо да се ядоса, той се разсмя. Плесна се по бедрото и изкрещя, сякаш яздеше див жребец. После стана сериозен и ми каза, че е безкрайно важно да спра да се боря с него и да си спомня смешната птица, за която говори.

— Погледни ме в очите — каза той.

Очите му бяха необикновено свирепи. Като ги гледах, имах чувството, че действително ми напомнят за нещо, но не бях сигурен за какво.

За момент се замислих и после внезапно ми хрумна — не ставаше дума нито за формата на очите му, нито за формата на главата му, а за някаква студена свирепост в неговия взор, която ми напомняше за погледа на сокол. В мига на това хрумване той ме погледна накриво и изведнъж в мислите ми настъпи истински хаос. Внезапно ми се стори, че вместо чертите на дон Хуан виждам чертите на сокол. Видението беше съвсем мимолетно, а и аз бях твърде смутен, за да му обърна по-голямо внимание.

Много развълнувано казах, че съм готов да се закълна как в неговото лице съм видял чертите на сокол. Той отново избухна в смях.

Познавах погледа на соколите. Когато бях малък, често ходех на лов и, според дядо ми, бях добър ловец. Той имаше ферма за легхорни и соколите бяха истинска напаст за работата му. Изтребването им беше не само наложително, но и „разрешено“. Бях забравил, че години наред ме преследваше тази свирепост в очите им, но това бе тъй отдавна, та ми се струваше, че вече съм загубил спомена за нея.

— На времето съм ловил соколи — казах аз.

— Зная — отговори дон Хуан най-спокойно.

Тонът му бе изпълнен с такава сигурност, че се разсмях. Реших, че е съвършен чудак. Изглежда си бе поставил за цел да ми покаже колко добре знае, че съм ходил на лов за соколи. Изпитах безкрайно презрение към него.