Читать «Пътуване към Икстлан (Уроците на Дон Хуан)» онлайн - страница 163

Бързо отместих поглед. Пламъкът на дон Хенаро, върховната му самота ме просълзиха.

Погледнах дон Хуан. Той се взираше в мен.

— Можеш да оцелееш единствено като воин по пътя на познанието — каза той. — Защото изкуството на този воин е да изравни ужаса да си човек с чудото да си човек.

Взирах се в двамата, един подир друг. Очите им бяха бистри и благи. Бяха призовали някакъв прилив на непреодолима носталгия и когато се оказаха сякаш на ръба на риданията, задържаха приливната вълна. За миг помислих, че съм видял. Бях видял самотата на човека като една гигантска вълна, замръзнала пред мен, задържана от невидимата стена на метафората.

Мъката ми беше тъй всеобхватна, че усетих лекота. Прегърнах ги.

Дон Хенаро се усмихна и стана. Дон Хуан също стана и нежно постави ръка на рамото ми.

— Ще те оставим тук — каза той. — Прави, което смяташ за правилно. Съюзникът ти ще те чака в края на тази равнина. Той посочи тъмната долина в далечината.

— Ако мислиш, че още не е дошъл твоят миг, не отивай на срещата — продължи той. — Нищо няма да спечелиш, ако избързаш. Искаш ли да оцелееш, трябва да си кристално чист и до смърт сигурен в себе си.

Дон Хуан си тръгна, без да ме поглежда, но дон Хенаро се обърна няколко пъти и ме подкани да вървя, като ми намигна и кимна с глава. Гледах ги, докато изчезнаха в далечината, сетне поех към колата си и потеглих. Знаех, че още не ми е дошло времето.

Информация за текста

Carlos Castaneda

Journey to Ixtlan: The Lessons of Don Juan, 1972

Източник: http://izvorite.com

Свалено от „Моята библиотека“ [http://chitanka.info/text/2779]

Последна редакция: 2007-04-15 12:44:06