Читать «Пътуване към Икстлан (Уроците на Дон Хуан)» онлайн - страница 20

— Също и приятелите ти — каза той и рязко се обърна към мен. — Трябва незабавно да изоставиш всички, които те познават от дълго време.

Реших, че е побъркан и идиотски упорит, но не казах нищо. Той ме погледна крадешком и се разсмя.

След като повървяхме доста дълго, спряхме. Понечих да седна и да си почина, но той ми нареди да отида на около двайсетина метра по-нататък и да поговоря ясно и силно с растенията там. Почувствах се неловко и ми стана обидно. Загадъчните му изисквания бяха прекалени и аз още веднъж му казах, че не желая да разговарям с растенията, защото ставам смешен. Единствената забележка, която той направи, беше, че си придавам безкрайно голяма важност. Изглежда, обаче, че изведнъж му хрумна някакво ново решение, защото каза, че не бива да се опитвам да говоря с растенията, преди да съм в състояние да погледна на това естествено и с лекота.

— Искаш да ги изучиш, а нищо не искаш да направиш — каза той с укор. — Какво се опитваш да сториш?

Обясних, че търся достоверна информация за използването на растения и затова го бях помолил да ми даде някои сведения. Бях му предложил дори да плащам за времето и грижите, които ми отделя.

— Трябва да вземеш тези пари — казах аз. — Така и двамата ще се чувстваме по-добре. Ще мога да те питам за всичко, което искам, защото ти ще работиш за мен, а аз ще ти плащам в замяна. Как мислиш?

Той ме изгледа с презрение и издаде неприличен звук с уста, издишвайки с пълна сила, отпуснал долната си устна и вибрирайки с език.

— Това ще ти кажа аз — отвърна ми той и истерично се разсмя, като видя безкрайното удивление, навярно изписано по лицето ми.

Стана ми ясно, че не е човек, с когото бих могъл лесно да се разбера. Независимо от възрастта си, той беше енергичен и необикновено силен. Бях си помислил в началото, че щом е толкова стар, ще ми бъде отличен източник на сведения. Бях склонен да вярвам, че от старите хора стават най-добри източници на сведения, защото са прекалено слаби да правят каквото и да било друго, освен да разговарят. Освен това дон Хуан беше голям особняк. Чувствах, че е неуправляем и опасен. Приятелят, който ни бе запознал, се оказа прав. Беше абсолютен чудак и макар да не беше вярно, че през цялото време е пиян, както ме бе предупредил моят приятел, беше още по-лошо — той беше направо луд. Отново усетих страшно съмнение и безпокойство, каквито бях изпитал преди малко. Мислех си, че вече съм ги преодолял. Всъщност нямаше нужда да се убеждавам, че отново искам да го посетя. В главата ми обаче се бе прокраднала мисълта, че навярно и аз съм малко луд, особено когато осъзнах, че ми е приятно да бъда с него. Идеята му, че моето чувство за собствена значимост е пречка, наистина бе оказала своето въздействие върху ми. Но всичко това очевидно беше само едно интелектуално изпитание от моя страна; в мига, в който се сблъсквах с чудатото му поведение, започвах да усещам неудобство и желание да си отида.

Казах, че според мен ние двамата толкова се различаваме, че просто не можем да се разбираме.