Читать «Пътуване към Икстлан (Уроците на Дон Хуан)» онлайн - страница 159

— Не. Не отидох — каза той. — Защото те не бяха истински. Веднага го разбрах, в минутата, когато се появиха. Имаше нещо в гласовете им, в дружеското им поведение, което ги издаваше, особено когато поискаха да тръгна с тях. И взех, че избягах. Те завикаха след мен, замолиха ме да се върна. Виковете им ме преследваха, но аз продължих да бягам от тях.

— И кои бяха те! — попитах.

— Хора — отвърна рязко дон Хенаро. — Само дето не бяха истински.

— Били са като видения — обясни дон Хуан. — Като призраци.

— След като повървях — продължи дон Хенаро, — добих увереност. Знаех, че Икстлан е в посоката, в която се движа. По едно време видях по пътеката срещу мен да се задават двама мъже. И те приличаха на мацатеки. С тях вървеше магаре, натоварено с дърва. Минаха край мен и измърмориха: „Добър ден“. — „Добър ден!“ — казах аз и продължих пътя си. Не ми обърнаха никакво внимание и продължиха нататък. Забавих стъпка и уж без да искам, се обърнах да ги погледна. Вървяха, без да ги е грижа за мен. Изглеждаха истински. Затичах се след тях и завиках: „Чакайте, чакайте!“ А те хванаха магарето и застанаха от двете му страни, сякаш да запазят товара. „Загубих се в тези планини — им казах. — Накъде е пътят за Икстлан?“ Те посочиха пътя, по който вървяха. „Много си далече — каза единият. — От другата страна на ей онези планини. Пет-шест дена трябва да вървиш дотам“. После се обърнаха и продължиха нататък. Усетих, че това са истински индианци и ги помолих, да тръгна с тях. Повървяхме малко, единият от тях свали торбата с ядене и ме покани да хапна. Замръзнах. Нещо страшно чудновато имаше в начина, по който ми предлагаше храната. Тялото ми се изплаши, аз отскочих назад и се затичах. Двамата заявиха, че ако не тръгна с тях, ще загина в планината, и се опитаха да ме подмамят при себе си. Молбите им бяха много настойчиви, но аз побягнах от тях колкото мога по-бързо. Продължих да вървя. Тогава разбрах, че съм на правия път за Икстлан и че тези призраци се опитват да ме отклонят от пътя. Срещнах осмина такива; сигурно са знаели, че моята решителност е непреклонна. Стояха на пътя и ме гледаха с умоляващи очи. Повечето от тях предлагаха храна и друга стока, която навярно бяха тръгнали да продават, като невинни търговци, застанали край пътя. Нито спрях, нито ги погледнах. Късно следобед стигнах до една долина, която сякаш бях виждал. Имаше нещо познато в нея. Помислих, че съм идвал тука и преди, но ако беше така, значи се намирах на юг от Икстлан. Затърсих някои признаци, за да се ориентирам по-вярно и да поема по правия път, когато съгледах едно индианско момче, което гонеше кози. Сигурно беше на около седем години и бе облечено точно както съм бил облечен аз на неговата възраст. Напомни ми за мен самия, когато гонех двете кози на баща си. Известно време го наблюдавах; момчето говореше ту на себе си, също както бях правил и аз, ту на козите. Доколкото разбирах от козарство, добре се грижеше за тях. Беше усърдно и внимателно. Не ги биеше, нито се отнасяше жестоко с тях. Реших да го повикам. Когато му заговорих, то подскочи, избяга до една каменна площадка и занадзърта към мен иззад голям камък. Беше, изглежда, готово да хукне презглава. Хареса ми. Като че хем се страхуваше, хем намираше време да подгони козите си нататък. Дълго време му говорих; казах, че съм се загубил и че не зная пътя за Икстлан. Попитах го как се нарича това място и то каза, че е мястото, което и аз мислех. Това много ме зарадва. Разбрах, че вече съм намерил пътя, и се замислих за силата, която моят съюзник притежава, за да пренесе цялото ми тяло тъй далеч, докато мигнеш с очи. Благодарих на момчето поех нататък. То излезе от скривалището си и подкара козите по една почти незабележима пътека. Пътеката като че водеше надолу към долината. Извиках момчето, то не побягна. Тръгнах към него, а то скочи в храстите, когато го, наближих съвсем. Запитах го защо е толкова предпазливо и му зададох няколко въпроса. „Накъде води тази пътека?“ — попитах. „Надолу“ — каза то. — „А къде живееш?“ — „Ей там“. — „Има ли много къщи там?“ — „Не, само една“. — „Къде са другите къщи?“ Момчето посочи неопределено към другия край на долината, точно както правят момчетата на неговата възраст. После тръгна с козите си надолу по пътеката. „Чакай — казах на момчето. — Много съм уморен и гладен. Заведи ме при твоите хора.“ — „Аз нямам свои хора“ — каза момчето и това ме потресе. Не зная защо, но гласът му ме разколеба. Като забеляза колебанието ми, момчето спря и се извърна към мен. „В моята къща няма никой — каза то. — Чичо си отиде, а жена му е на полето. Храна има колкото искаш. Много. Ела с мен.“ Това ме натъжи. Момчето също беше призрак. Издаваха го тонът на гласа му и настойчивостта. Призраците бяха наизлезли, за да ме уловят, но аз не се страхувах. Още бях като ням от срещата с моя съюзник. Искаше ми се да се разгневя и да се нахвърля върху съюзника и призраците, но като че ли не можех да се ядосам както обикновено, затова се отказах от опитите си. Поисках да се натъжа, защото това малко момче ми беше харесало, но не можех и се отказах и от това. Изведнъж осъзнах, че имам съюзник и че призраците няма какво да ми сторят. Тръгнах по пътеката след момчето. Другите призраци бързо се изпокриха, като се опитваха да ме прекатурят в някоя пропаст, но волята ми беше по-силна от тях. Сигурно бяха усетили това и престанаха да ме тормозят. След малко те просто застанаха встрани от пътеката, а от време на време някой от тях скачаше към мен, но аз ги спирах с волята си. Накрая ме изоставиха.