Читать «Пътуване към Икстлан (Уроците на Дон Хуан)» онлайн - страница 158

— Карлос току-що видя твоя съюзник — отбеляза между другото дон Хуан, — но е още слаб и пада.

— Наистина? — попита дон Хенаро наивно и разшири ноздри.

Дон Хуан го увери, че съм видял.

Дон Хенаро отново подскочи с такава сила, че аз паднах настрани. Той направи скока си толкова бързо, че наистина не можах да разбера как от седящо положение е скочил на краката си, за да се понесе напред.

Двамата се разсмяха несдържано и тогава дон Хенаро промени смеха си във вой, много подобен на този на койот.

— Да не си помислиш, че трябва да скачаш чак като Хенаро, за да сграбчиш съюзника си — каза дон Хуан предупредително. — Хенаро скача добре, защото има съюзник, който му помага. Ти трябва само да си стъпил добре на земята, за да понесеш удара. Трябва да стоиш също като Хенаро, преди да скочи, след това подскачаш напред и сграбчващ съюзника.

— Най-напред трябва да си целуне медальона — намеси се дон Хенаро.

Дон Хуан каза с престорена строгост, че не нося медальон.

— Ами тетрадките му? — настоя дон Хенаро. — Трябва да направи нещо с тетрадките — да ги сложи някъде, преди да скочи, или поне да набие с тях съюзника.

— Дявол да ме вземе! — каза дон Хуан, на вид наистина изненадан. — Хич не съм помислил за това. Обзалагам се, че за пръв път съюзник ще бъде повален с тетрадки.

Когато смехът на дон Хуан и койотският вой на дон Хенаро стихнаха, всички бяхме в много добро настроение.

— И какво стана, когато сграбчи твоя съюзник, док Хенаро? — попитах аз.

— Силен удар беше — каза дон Хенаро след миг колебание. Сякаш подреждаше мислите си. — Никога не си бях представял, че ще стане така — продължи той. — Беше нещо, нещо, нещо… като нищо, което мога да ти кажа. След като го сграбчих, почнахме да се въртим като пумпал. Съюзникът ме завъртя, но аз не го пусках. Полетяхме във въздуха тъй шеметно, че нищо не можех да виждам. Всичко беше в мъгла. Въртенето не преставаше. Изведнъж усетих, че отново стоя на земята. Огледах се. Съюзникът не ме беше убил. Бях цял. Бях си аз! Тогава разбрах, че съм победил. Най-накрая се бях сдобил със съюзник. Заподскачах от радост. Приказно усещане! Приказно! Огледах се да видя къде са намирам. Мястото ми беше непознато. Помислих, че съюзникът навярно ме беше пренесъл по въздуха и ме бе пуснал някъде много далеч оттам, където бяхме започнали да се въртим. Поогледах се. Реших, че домът ми сигурно е на изток, и се упътих в тази посока. Беше още рано. Срещата със съюзника не бе продължила много. Скоро намерих пътека и съгледах група мъже и жени, които идваха към мен. Бяха индианци. Помислих, че са мацатеки. Заобиколиха ме и ме попитаха накъде отивам. „Отивам у дом в Икстлан“ — им казах. „Да не си се загубил?“ — попита ме някой. „Загубих се“ — казах аз. — „Защо?“ — „Защото Икстлан не е нататък. Икстлан е в обратната посока. Ние отиваме там“ — каза друг. „Ела с нас! — викнаха всички в глас. — Имаме храна!“

Дон Хенаро спря да говори и ме погледна така, сякаш очакваше да му задам въпрос.

— И какво стана? — попитах аз. — Отиде ли с тях?