Читать «Пътуване към Икстлан (Уроците на Дон Хуан)» онлайн - страница 157

В гласа на дон Хуан се долавяше увещание. Дон Хенаро ме погледна и засвива устни, докато устата му заприлича на кръгла дупка. Той сви език към небцето и започна да отваря и затваря устата си, сякаш в спазми.

Дон Хуан го изгледа и силно се разсмя. Не знаех какво да мисля.

— Какво прави? — попитах дон Хуан.

— Той е кокошка! — каза той.

— Кокошка?

— Гледай, гледай устата му! Прилича на трътка на кокошка, която се готви да снесе яйце.

Спазмите на устата на дон Хенаро зачестиха. Погледът в очите му стана странен, налудничав. Устата му се отваряше, сякаш спазмите размиваха кръглата дупка. В гърлото му заклокочи крякане, той скръсти ръце на гърдите си с дланите навътре и най-безцеремонно изплю някаква пихтия.

— По дяволите! Не беше яйце — каза той със загрижено лице.

Стойката на тялото и изразът на лицето му бяха тъй комични, че не можах да сдържа смеха си.

— Сега, когато Хенаро едва не снесе яйце, може би ще ти каже за първата си среща със своя съюзник — настоя дон Хуан.

— Може би — каза дон Хенаро безразлично.

Помолих го да ми я разкаже.

Дон Хенаро стана, протегна ръце и гръб. Кокалите му изпукаха. После отново седна.

— Бях млад, когато за пръв път се сблъсках със съюзника си — каза накрая той. — Помня, че беше рано следобед. От зори бях излязал в полето и вече се връщах у дома. Изведнъж иззад един храст излезе съюзникът и ми препречи пътя. Беше ме чакал там и ми предложи да се преборим. Понечих да му обърна гръб и да си ида, но ми дойде на ум, че съм достатъчно силен, за да се справя с него. Макар и да се страхувах. Студени тръпки полазиха по гърба ми и вратът ми се скова като дъска. Между другото, обикновено това е знак, че си готов, имам предвид, когато вратът ти се втвърди.

Разтвори ризата и ми показа гърба си. Стегна мускулите на врата, на гърба и на раменете. Направи ми впечатление великолепната мускулатура на този човек. Сякаш споменът за срещата беше задействал всеки мускул в неговото тяло.

— В такъв момент — продължи той — трябва винаги да затваряш уста.

Обърна се към дон Хуан и каза:

— Нали?

— Да — отвърна спокойно дон Хуан. — Сътресението, което човек получава, когато се сблъска с един съюзник, е толкова голямо, че може да си отхапе езика или да си избие зъбите. Тялото трябва да е изправено и добре стъпило на земята, а краката трябва да се вкопчат в почвата.

Дон Хенаро се изправи и ми показа правилната стойка: тялото му — леко сгънато в коленете, ръцете — отпуснати от двете страни, а пръстите — малко свити. Изглеждаше ненапрегнат и все пак твърдо стъпил на земята. За момент остана в това положение, а когато помислих, че се готви да седне, той изведнъж се понесе напред с един удивителен скок, сякаш на краката си имаше прикачени пружини. Движението му бе тъй неочаквано, че аз паднах по гръб; но докато падах, си представих ясно как дон Хенаро сграбчва някакъв човек или нещо, което има формата на човек.

Отново седнах. Дон Хенаро още поддържаше огромното напрежение на цялото си тяло, после рязко отпусна мускулите си, върна се на мястото, където беше преди, и седна.