Читать «Пътуване към Икстлан (Уроците на Дон Хуан)» онлайн - страница 154

Нямах представа колко съм стоял в това положение. Междувременно сияйният койот и върхът, където се намирах, се бяха стопили. В мен нямаше нито чувства, нито мисли. Всичко бе изчезнало и сега аз се носех свободно.

Изведнъж усетих удар по тялото си и бях обгърнат от нещо, което ме сгря. Осъзнах, че слънцето ме огрява. Успях неясно да различа в далечината на запад планинска верига. Слънцето беше почти на хоризонта. Гледах право в него и тогава видях „линиите на света“. В действителност бях свидетел на най-необикновеното излъчване на фосфоресциращи бели линии, които се кръстосваха навсякъде около мен. За момент помислих, че виждам слънчевата светлина така, както се разслоява от миглите ми. Примигнах и отново погледнах. Линиите бяха постоянни и се наслагваха или се излъчваха от всичко наоколо. Завъртях се и заразглеждах един необикновено нов свят. Линиите бяха видими и неподвижни, дори когато отклонявах поглед от слънцето.

Стоях на върха в състояние на екстаз безкрайно дълго, както ми се стори, макар че цялото това събитие сигурно бе продължило само няколко минути, може би само докато слънцето грееше, преди да достигне до хоризонта, но за мен изглеждаше безкрайно дълго. Усетих как нещо топло и успокоително се изцежда от света и от собственото ми тяло. Разбрах, че съм открил една тайна. Беше много просто. Изпитах непознат прилив на чувства. Никога през живота си не бях изпадал в такава еуфория, такъв покой, такава всеобхватна прегръдка и въпреки това не можех да изразя с думи, нито дори с мисли разкритата тайна; тялото ми обаче я познаваше.

После или съм заспал, или съм припаднал. Когато отново се съвзех, лежах на скалите. Станах. Светът беше същият като преди. Здрачаваше се, затова незабавно се отправих към колата си.

Дон Хуан беше сам в къщата, когато пристигнах на следващата сутрин. Попитах го за дон Хенаро и той ми каза, че бил някъде наблизо да свърши някаква поръчка. Без да се бавя, му заразказвах за необикновените си приключения. Той ме слушаше с явен интерес.

— Ти просто си спрял света — заяви той, след като свърших разказа си.

За момент останахме безмълвни, а след това дон Хуан каза, че трябва да благодаря на дон Хенаро за помощта. Изглеждаше необикновено доволен от мен. Непрекъснато ме тупаше по гърба и тихичко се смееше.

— Немислимо е все пак един койот да говори — казах аз.

— Той не е говорил — отвърна дон Хуан.

— Какво тогава?

— Тялото ти за първи път е започнало да разбира. Но най-напред ти не си успял да усетиш, че това не е било койот, и, второ, той естествено не е говорил, както ти и аз сега.

— Койотът наистина говореше, дон Хуан!

— Ето кой говори глупости. След толкова години учение би трябвало да знаеш повече. Вчера ти си спрял света и може би дори си видял. Някакво магическо същество ти е казало нещо и тялото ти е успяло да го разбере, защото светът се е бил разпаднал.