Читать «Пътуване към Икстлан (Уроците на Дон Хуан)» онлайн - страница 152

Дълго време гледах насекомото, а след това осъзнах колко тихо е около мен. Само вятърът свиреше между клоните и листака на чапарала. Вдигнах поглед, обърнах се на лявата си страна някак рязко и неволно и с крайчеца на окото си зърнах неясна сянка или проблясък върху един камък, на няколко крачки от мен. Отначало не обърнах внимание, но сетне ми хрумна, че проблясването беше от лявата ми страна. Обърнах се отново внезапно и успях съвсем ясно да забележа сянка върху камъка.

Обзет бях от загадъчното усещане, че сянката мигновено се спусна надолу към земята и почвата я погълна, както попивателната хартия попива мастилена капка. Студена тръпка пролази по гърба ми. Мина ми през ума, че смъртта наблюдава и мен, и бръмбара.

Потърсих насекомото отново, но не можах да го намеря. Помислих, че навярно вече е пристигнало на предназначението си и е пуснало своя товар в някоя дупчица в земята. Положих лице върху гладкия камък.

Бръмбарът се появи от една дълбока дупка и спря на няколко сантиметра от лицето ми. Той сякаш ме гледаше и за момент усетих как осъзнава присъствието ми, навярно както аз осъзнавах присъствието на своята смърт. Потреперах. В края на краищата бръмбарът и аз не бяхме толкова различни. Смъртта като сянка ни измерваше и двамата иззад камъка. Бях необикновено развълнуван. Бръмбарът и аз се намирахме при еднакви условия. Никой от нас не беше по-добре. Нашата смърт ни правеше равни.

Вълнението и радостта ми бяха тъй безмерни, че се разридах. Дон Хуан беше прав. Той винаги беше прав. Аз живеех в много загадъчен свят и като всички останали бях много загадъчно същество; въпреки това с нищо не превъзхождах един бръмбар. Избърсах очи и докато ги търках с опакото на ръката си, видях човек, или нещо, което имаше форма на човек. Беше вдясно от мен на около петдесет крачки. Седнах и напрегнах поглед. Слънцето почти докосваше хоризонта и жълтеникавото му сияние ми пречеше да виждам добре. В този момент дочух особен рев. Приличаше на далечен реактивен самолет. Когато съсредоточих вниманието си на него, ревът нарасна, докато се превърна в продължително остро метално бръмчене, после омекна и накрая зазвуча чародейно и мелодично. Мелодията приличаше на вибрациите на електрически ток. Образът, който изплува в ума ми, беше на две електрически сфери, които се доближават една до друга, или два правоъгълни блока наелектризиран метал, които се трият един в друг и после се блъсват, за да спрат когато съвсем се изравнят. Отново се напрегнах да видя дали мога да различа някакъв човек, който като че се криеше от мен, но успях да открия само тъмни очертания по храстите. Вдигнах ръце, за да засенча очите си. В този момент слънчевото сияние се промени и тогава разбрах, че онова, което виждах, беше само оптическа измама, игра на сенките и листата.