Читать «Пътуване към Икстлан (Уроците на Дон Хуан)» онлайн - страница 153

Преместих поглед и съгледах един койот, който спокойно тичаше през полето. Койотът беше близо до мястото, където бях помислил, че виждам човек. Той тича петдесетина метра на юг, сетне спря, обърна се и тръгна към мен. Изкрещях няколко пъти, за да го подплаша, но той продължи към мен. За момент размислих. Можеше да е разярен и дори се приготвих да събера няколко камъка, за да се защитя в случай на атака. Когато животното приближи на три-четири метра, забелязах, че никак не се вълнува, напротив, изглеждаше спокойно и неподплашено. Намали крачка и спря на метър от мен. Загледахме се, а след това койотът дойде още по-близо. Кафявите му очи бяха приветливи и бистри. Седнах на камъните, а койотът почти ме докосна. Онемях. Никога не бях виждал толкова отблизо див койот и единственото нещо, което ми хрумна в този момент, бе да го заговоря. Започнах, както човек би говорил на някое познато куче. След това обаче реших, че койотът ми „отговаря“. Бях абсолютно сигурен, че е казал нещо. Смутих се, но нямах време да размишлявам над чувствата си, защото койотът отново „заговори“. Не че животното произнасяше някакви думи, както съм свикнал да чувам думи, изразени на глас от човешки същества, то по-скоро произнасяше някакво „чувство“. Но не като чувството, което човек изпитва, когато любимото домашно животно общува със своя господар. Койотът наистина каза нещо; той предаваше някаква мисъл, която наподобяваше изречение. Аз бях казал: „Как си, малки койоте?“ и, струва ми се, чух отговора на животното: „Много добре, а ти?“ После койотът повтори изречението и аз скочих на крака. Животното не помръдна. Дори не се стресна от внезапното ми подскачане. Очите му бяха все така приветливи и бистри. То легна по корем, наклона глава и попита: „Защо се страхуваш?“ Аз седнах с лице към него и проведох най-загадъчния разговор, който бях водил през живота си. Накрая то ме попита какво правя тук и аз казах, че съм дошъл да „спра света“. Койотът каза: „Ке буено!“, и тогава разбрах, че този койот е двуезичен. Съществителните и глаголите на изреченията му бяха на английски език, а съюзите и междуметията — на испански. Мина ми през ум, че се намирам в присъствието на койот чикано. Разсмях се на цялата тази нелепица и смехът така ме обзе, че накрая изпаднах в истерия. Чак тогава върху мен падна с цялата си тежест невъзможността на това, което ставаше тук, и умът ми започна да се съмнява. Койотът се изправи и очите ни се срещнаха. Втренчих се в тях. Усетих как ме притеглят и изведнъж животното стана лъчисто: започна да блести. Паметта ми сякаш разиграваше отново спомена за някакво друго събитие от преди десет години, когато под влиянието на пейота бях станал свидетел на метаморфозата на едно обикновено куче, което се бе превърнало в незабравимо сияйно същество. Сега койотът сякаш бе пуснал в ход спомена и това отминало събитие сякаш бе призовано и се наслагваше върху формата на койота; койотът беше флуидно, течно, лъчисто същество. Сиянието му беше ослепително. Поисках да закрия очи с ръцете си, за да ги предпазя, но не можех да помръдна. Лъчистото същество докосна някаква неопределена част от мен и тялото ми изпита чудна, неописуема топлина и блаженство, сякаш допирът ме бе накарал да експлодирам. Вцепених се. Не можех да усетя краката си, нито бедрата, нито която и да е част от тялото си и въпреки това нещо ме държеше изправен.