Читать «Пътуване към Икстлан (Уроците на Дон Хуан)» онлайн - страница 11

— Та как се казваха баща ти и майка ти? — попитах аз. Той ме погледна с ясни, благи очи.

— Я не си губи времето с тия глупости! — отсече тихо, но с неподозирана сила.

Не знаех какво да кажа — сякаш някой друг бе произнесъл тези думи. Миг преди това той беше смотаният глупав индианец, който се почесва по главата, а сега изведнъж бяхме сменили ролите — аз се превърнах в глупак, а той се взираше в мен с неописуем поглед, който не беше нито арогантен, нито нагъл, нито пълен с омраза или презрение. Очите му бяха благи, ясни и проницателни.

— Аз нямам своя биография — каза той след дълга пауза. — Един ден открих, че биографията не ми е необходима й, също като пиенето, се отказах от нея.

Не разбирах какво точно иска да каже. Внезапно почувствах неудобство, някаква заплаха. Напомних му как ме бе уверил, че мога да му задавам въпроси. Той отново потвърди, че няма нищо против.

— Нямам вече биография — каза той и ме погледна изпитателно. — Отказах се от нея един ден, когато усетих, че вече не ми е нужна.

Вторачих се в него, опитвайки се да разбера скрития смисъл на думите му.

— Как може човек да се откаже от собствената си биография? — попитах, готов да споря.

— Човек трябва най-напред да има желание да се откаже от нея — каза той. — А после трябва да продължи равно да я окастря, малко по малко.

— А защо трябва да има такова желание? — възкликнах аз. Усещах се страшно привързан към своята биография. Семейните ми корени бяха дълбоки. Искрено чувствах, че без тях моят живот няма нито продължителност, нито цел.

— Може би ще ми кажеш какво имаш предвид под отказване от биографията? — казах аз.

— Веднъж завинаги да скъсаш с нея, това искам да кажа — отсече рязко той.

Упорито повторих, че навярно не съм го разбрал правилно.

— Вземи себе си например — казах аз. — Ти си яки. Не можеш да промениш това.

— Яки ли? — каза той усмихнат. — Откъде знаеш?

— Вярно! — казах аз. — Не мога да зная това със сигурност, поне засега, но ти го знаеш, а тъкмо това има значение. В това се състои биографията на човека.

Усетих как думите ми улучиха точно целта.

— Фактът, че знам дали съм яки или не, не може да представлява биография — отговори той. — Биографията започва да съществува едва когато някой друг узнае това. А аз те уверявам, че никой никога няма да го узнае със сигурност.

Бях записал нестройните му слова. Спрях и го погледнах. Не можех да го осъзная. Вътре в себе си прехвърлях впечатленията си от него: тайнствения и безпрецедентен начин, по който ме бе погледнал през оная първа наша среща; магията, с която той твърдеше, че получава съгласие от всичко около него; смущаващия хумор и бързия му рефлекс; неговия вид на глупак, когато го бях попитал за баща му и майка му и след това неподозираната сила на думите му, които направо ме бяха съсекли.

— Ти не знаеш какъв съм, нали? — каза той, сякаш четеше мислите ми. — Никога няма да знаеш кой съм или какъв, защото аз нямам биография.