Читать «Пътуване към Икстлан (Уроците на Дон Хуан)» онлайн - страница 9

Той ме погледна и кимна. Очите му изглеждаха уморени. Виждаше се бялото под зениците му.

— В този край ли си роден?

Той отново кимна с глава, без да ми отговори. Жестът изглеждаше утвърдителен, но приличаше и на нервно тръсване на главата от човек, който се е замислил.

— А ти откъде си? — попита той.

— От Южна Америка — казах аз.

— Голяма страна. И цялата ли ти е родно място? Очите му отново ме пронизаха, когато ме погледна. Започнах да обяснявам обстоятелствата на моя произход, но той ме прекъсна.

— В това отношение си приличаме — каза той. — Аз сега живея тук, но в действителност съм яки от Сонора.

— Така ли? А пък аз съм от…

Не ме остави да довърша.

— Зная, зная — каза той, — Ти си еди-кой си от еди-къде си, както аз съм яки от Сонора.

Очите му силно блестяха и смехът му бе странно обезпокоителен. Караше ме да се чувствам така, сякаш ме бе уловил в лъжа. Изпитвах особено усещане за вина. Имах чувството, че той знае нещо, което аз не знам или не искам да кажа.

Странното ми безпокойство растеше. Трябва да го бе забелязал, защото се изправи и ме попита не искам ли да отида и хапна нещо в някой ресторант в града.

Върнахме се пеш до дома му, а след това отпътувахме за града с колата. Това малко ме поуспокои, но още не напълно. Усещах някаква заплаха, макар да не можех да налучкам причината.

Поисках да му взема бира в ресторанта. Той каза, че никога не пие, дори бира. Засмях се вътрешно. Не му вярвах — приятелят, който ни бе запознал, ми бе казал, че повечето време „старецът е пиян до безсъзнание“. Всъщност не ме интересуваше дали лъже, че не пие. Харесваше ми — имаше нещо много успокояващо в него.

Съмнението трябва да е било изписано по лицето ми, защото той се зае да ми обяснява, че на млади години пиел, но един ден просто прекъснал.

— Хората едва ли разбират колко лесно можем във всеки момент да отрежем нещо от живота си, ей така. — И щракна с пръсти.

— Мислиш ли, че човек тъй лесно може да се откаже от пиенето или пушенето? — попитах аз.

— Разбира се! — каза той напълно убеден. — Пушенето и пиенето не представляват нищо. Нищо, стига да решим да ги откажем.

В съшия миг водата, която завираше в машинката за кафе, забълбука силно.

— Чуваш ли това? — възкликна дон Хуан и очите му заблестяха. — Кипящата вода е съгласна с мен. И след малко добави:

— Човек може да получи съгласие от всичко наоколо.

В този критичен миг машинката за кафе наистина запърпори съвсем неприлично.

Той погледна към нея и каза тихо:

— Благодаря ти! — После заклати глава и избухна в гръмогласен смях.

Бях изумен. Смехът му бе доста силен, но аз искрено се забавлявах.

Така завърши първият ми истински урок с моя „съветник“. На вратата на ресторанта той се сбогува. Казах му, че трябва да се видя с приятели и че в края на идната седмица отново бих искал да се срещна с него.

— Кога ще бъдеш у дома си? — попитах аз. Той се вгледа в мен.

— Когато дойдеш — отвърна той.

— Не зная точно кога мога да дойда.

— Тогава просто ела и не се безпокой.

— Ами ако те няма?

— Там ще бъда — каза той усмихнат и си тръгна. Изтичах след него и го попитах дали ще има нещо против, ако донеса фотоапарат, за да го снимам пред къщата му.