Читать «Пътуване към Икстлан (Уроците на Дон Хуан)» онлайн - страница 13

— Но ти самият знаеш кой си, нали? — намесих се аз.

— Бас държа, че… не зная — възкликна той и се търкулна на пода, развеселен от изумения ми поглед.

Замълчал бе достатъчно, за да ме накара да повярвам, че ще каже че знае, както очаквах. Тези негови увъртания ме плашеха. Взех наистина да се страхувам.

— Това е малката тайна, която се канех да ти кажа днес — каза той ниско. — Никой не познава биографията ми. Никой не знае кой съм и какво правя. Нито самият аз дори.

Той примижа. Не гледаше в мен, а някъде отвъд мен, над дясното ми рамо. Седеше с кръстосани крака, с изправен гръб и въпреки това изглеждаше съвсем отпуснат. В този миг беше истинско олицетворение на жестокостта. Представях си го като някой индиански вожд, „червенокож воин“ от романтичните саги за заселниците от моето детство. Моята романтичност ме отнесе надалеч и аз почувствах как коварно ме обзема двояко чувство по отношение на него. Можех чистосърдечно да кажа, че много ми харесва, и в същото време — че до смърт ме е страх от него.

Остана така, втренчено загледан, дълго време.

— Как мога да зная кой съм, след като съм всичко това? — каза той и посочи с глава наоколо.

После ме погледна и се усмихна.

— Малко по малко ти трябва да създадеш мъгла около себе си; трябва да заличиш всичко около себе си, докато то стане несигурно или нереално. Сега твоят проблем е, че си прекалено реален. Твоите стремежи са прекалено реални, настроенията ти са прекалено реални. Не приемай нещата толкова на вяра. Трябва да започнеш да се изличаваш.

— Защо? — попитах аз войнствено.

Тогава ми стана ясно, че той ми дава рецепта за поведение. През целия си живот постоянно съм стигал до критичен момент, когато някой се опитва да ме поучава как да постъпвам; самата мисъл, че ми казваха как да постъпвам, ме поставяше тутакси нащрек.

— Ти каза, че искаш да изучиш растенията — каза спокойно той. — Даром ли смяташ да стане? Какво мислиш, че е това? Споразумяхме се, че ти ще ми задаваш въпроси, а аз ще ти казвам, което зная. Щом не ти харесва, няма какво повече да говорим.

Неговата страхотна прямота ме раздразни, но колкото и да ми беше неприятно, признах си, че е прав.

— Тогава да направим така — продължи той. — Щом искаш да научиш нещо за растенията, тъй като наистина няма какво да се разказва за тях, трябва между другото да заличиш собствената си биография.

— Как? — попитах аз.

— Започни с най-обикновени неща, например да не разправяш какво вършиш в действителност. После трябва да се разделиш с всички, които те познават добре. По този начин ще създадеш мъгла около себе си.

— Но това е абсурдно — запротестирах аз. — Защо хората да не ме познават? Какво лошо има в това?

— Лошото е, че щом веднъж те познават, ставаш напълно лесен за тях и от този момент нататък няма да можеш да разкъсаш нишката на техните мисли. Аз лично харесвам съвършената свобода да си неизвестен. Никой не ме познава с абсолютна сигурност така, както хората примерно познават теб.