Читать «Пътуване към Икстлан (Уроците на Дон Хуан)» онлайн - страница 12

Попита ме дали имам баща. Казах му, че имам. Той ми обясни, че баща ми бил пример, какъвто той имал наум. Накара ме да си спомня какво мисли баща ми за мен.

— Баща ти знае всичко за теб — рече той. — Значи, той те е моделирал изцяло. Знае кой си и какво правиш и няма сила на земята, която да промени мнението му за теб.

Дон Хуан каза, че всички, които ме познават, имат някакво мнение за мен и че аз подхранвам мнението им с моите постъпки.

— Не разбираш ли? — попита той театрално. — Ти трябва да обновяваш биографията си, като разказваш всичко, което правиш, на своите родители, роднини и приятели. От друга страна, ако нямаш биография, не са нужни никакви обяснения; никой няма да се ядосва, нито да се разочарова от постъпките ти. А на всичко отгоре никой няма да те притеснява с мислите си.

Внезапно идеята му доби смисъл. Общо взето и аз я знаех, само дето никога не я бях анализирал. Беше наистина привлекателно да нямаш биография, поне на интелектуално ниво; това ме накара обаче да усетя някаква самота, която за мен беше заплашителна и неприятна. Поисках да поговоря с него за чувствата си, но се възпрях. В тази ситуация имаше нещо страшно нелепо. Усещах, че ставам смешен в желанието си да влизам във философски спор с някакъв стар индианец, който очевидно не притежава „дълбоката начетеност“ на един университетски студент. А и той някак ме бе отклонил от първоначалното ми намерение да го разпитам за неговото родословие.

— Не ми е ясно как захванахме да говорим за тези неща, след като исках единствено няколко имена за моите проучвания — казах аз, стараейки се да върна разговора към темата, която ме интересуваше.

— Много просто — каза той. — Стигнахме да този разговор, защото ти казах, че да се задават въпроси за миналото на един човек е празна работа.

Тонът му беше твърд. Усетих, че няма как да го накарам да се откаже, затова промених тактиката.

— Има ли нещо общо тази идея с яките? — попитах аз.

— Има нещо общо с мен.

— И къде я научи?

— Научих я през моя живот.

— От баща си ли?

— Не. Да кажем, че сам съм я научил и сега ще ти кажа тайната, така че днес няма да си отидеш с празни ръце.

Той сниши гласа си, като че суфлираше някому. Разсмях се на условностите му. Да си призная, беше изумителен. Мина ми през ум, че стоя пред роден актьор.

— Запиши го — каза гой покровителствено. — Защо не? Май се чувстваш по-добре, когато пишеш.

Погледнах го и очите ми навярно издадоха моето объркване. Той се плесна по бедрата и се разсмя от все сърце.

— Най-добре е човек да заличи цялата си биография — каза той бавно, сякаш ме изчакваше да го запиша надве-натри, — защото това го освобождава от обременителните мисли на другите.

Не можех да повярвам, че казва тъкмо това. За миг съвсем се обърках. Сигурно бе прочел по лицето ми моето вътрешно вълнение и незабавно се възползва от него.

— Ти например — продължи да говори той. — Точно сега ти не знаеш нито дали идваш, нито дали си отиваш. Това е така, защото аз съм заличил собствената си биография. Малко по малко съм образувал мъгла около себе си и своя живот. И сега никой не знае със сигурност кой съм и какво правя.