Читать «Домът на скитащите» онлайн - страница 3

— Ще приемем информацията ви, другарю Благоволин. Сега ще ви придружат.

— Добре. Накъде да вървя? — попита мрачно-равнодушният бас.

И командуващият разбра, че този огромен човек се държи с такова крайно напрежение на силите, при което е възможно само едно: да се държиш.

… След петнадесет минути при командуващия се яви ръководителят на следствената комисия и помоли Благоволин незабавно да бъде изпратен в Центъра, а заедно с него полковник Ганин и директора на телескопа Бистров. За всеки случай с тях да се изпрати и лекар. Следователят, необикновено сдържан човек, с бледо и неизразително лице, явно беше възбуден и даже направи опит да потрие ръце. Генералът се разпореди за хеликоптер и лекар. После попита:

— Обстановката проясни ли се?

— Да. Вижте… — Следователят сложи на масата рисунка със зелено мастило, която изобразяваше „посредник“. — Готвим инструкция, ще я изпратите на патрулите, за да търсят. Това е тяхното оръжие…

— Благоволин ли? (Следователят кимна.) Това ли е?

— Той каза, че е бил пришълци. Че те са се прехвърляли в него посредством това оръжие. А той ги е изплювал. Петима или шестима по ред. Запомнял е мислите им. Всичко наопаки, другарю генерал-майор… Очевидно при другите пришълците са узнавали мислите им. А той…

— Така-а… Прекалено хубаво е, за да е истина…

Следователят направи неопределен жест. Той пак се бе затворил и сякаш се учудваше на внезапната си разговорливост…

Дори и обстановката да се бе прояснила, грижите на командуващия само се бяха увеличили. „Ще я изпратите на патрулите“ — лесно е да се каже!

Но работата не бе помръднала от мъртвата точка. Когато на запад угасваха последните отблясъци на залеза, хеликоптерът подскочи към бледите звезди, заръмжа и засвистя в тъмнината, отнасяйки извиканите и лекаря към военното летище.

Само преди три часа от същото място бе излетял корабът на пришълците.

Комитетът на деветнадесетте

Тугарино и околностите му изглеждаха като военен лагер. Но в районния център, където пътниците на хеликоптера се прехвърлиха в скоростен самолет, не се усещаше никакво объркване. А в Н… още по-малко. И тук, както и в Тугарино, вечерта беше много топла. Ароматът на тополите бе прогонил от улиците миризмата на изгорял бензин. А по булевардите се движеше поток от разхождащи се. Бавно бръмчаха машините за поливане. Първият пристъп на мрака бе разбит от ярката светлина на фенерите, в кината бяха започнали последните прожекции, събрали по-малко хора от обикновено. Много хубаво беше времето… Хората се разхождаха, бяха заети със себе си или един с друг и никой не знаеше, че техният свят се е променил. Никой нищо не знаеше освен неколцина в Москва и още деветнадесет души, събрани тук, в къщата на ъгъла на булевардите.

Редицата осветени прозорци жълтееше над стария булевард. Огромното здание изглеждаше като мъртво, само някъде вътре упорито тракаха телеграфните апарати.

Комитетът на деветнадесетте бе съставен някъде малко след пет часа надвечер при следните обстоятелства. В три часа и осем минути дежурният радист от военната станция чу повтарящи се думи: „Москва, Москва, Министерството на отбраната… Имам съобщение с необикновена важност. Потвърдете приемането на моята вълна.“ Радистът отговори и заедно с това повика офицера, началник на смяната. „Предава Тугаринският радиотелескоп, на апарата е старши научният сътрудник Портнов“ — говореше радиото. Двадесет минути след повикването радиограмата на Вячеслав Борисович Портнов бе напечатана на бланки, предадена където трябва и машината се завъртя бързо и безшумно като първокласен двигател след първия оборот, на стартера.