Читать «Домът на скитащите» онлайн - страница 2

— Триста и осемнадесет, без момчето.

— Ясно. Щаб, напред! — заповяда командуващият. Щабните коли потеглиха към хълма. И през следващите два часа, както и преди това — от четири часа следобед, — командуващият дирижираше камионите, бронетранспортьорите, хеликоптерите, тежките въздушни транспорти. Освен за собственото си стопанство трябваше да се грижи и за невинно пострадалите триста души. Тях ги разпитваха следователите, но командуващият бе длъжен да осигури на комисията помещения, връзка, конвой. Наистина Центърът им помагаше. Началникът на интенданството непрекъснато докладваше: докарани са палатки, походни легла, цяла полева болница лекари. Изглеждаше, че всичко е наред… Обаче трябваше да се приемат и да се разтоварват хеликоптерите и транспортните самолети, да се опъват палатките, да се настаняват по кабинетите лекарите и всичко това — при недостиг на хора, при настъпващата тъмнина, на слабата светлина на подвижните електростанции. Още не бяха успели да възстановят високоволтовата линия… А щом работата понамаля, при генерала се върна тревогата. Сърцето му се свиваше — такъв огромен район, това не ти е да изчистиш половин кило ориз… Струваше му се, че в бързо сгъстяващия се здрач по овразите и горичките се измъкват пришълците. Измъкват се като вода между пръстите, неотличими от своите. Не случайно тук ги няма… В двадесет и два часа командирът отиде в радиостанцията и лично подбра патрулните подразделения:

„Другари, даже муха не бива да прехвръкне!“ За себе си отбеляза, че следователите работят енергично. Шифрованите данни от разпитите се изпращаха в Центъра. Радистите нямаха време да вечерят — котелките им стояха недокоснати до апаратите.

По пътя към фургона си командуващият надникна в полевата болница, където освен неколцината възрастни имаше и две момчета по на тринадесет години. Андрей Соколов се мяташе и бълнуваше. До него търпеливо, с микрофон в ръката, седеше следовател. Второто момче, още неизвестно, току-що бе започнало да диша без кислородна възглавница — така го беше треснал токът, горкото… Като поклати глава над момчетата, генералът понечи да тръгне към щаба, но го пресрещна дежурният офицер:

— Яви се един местен гражданин и иска среща с главния началник — само с него, със следователя не желае да разговаря.

— Доведете го, доведете го. — Командуващият спря на бетонната пътечка.

От полумрака излезе едра фигура — без сако, на светлината на фенерчето рошавите й коси светнаха в жълто. Сърдит бас проговори:

— Аз съм Благоволин, тукашен сътрудник. Физик. — Той изгледа двамата офицери, които неотстъпно съпровождаха генерала. — Трябва да поговоря с вас насаме.

— Насаме не може — раздразнено, но и с мъка в гласа рече командуващият. Нямаше право да обяснява по каква причина. Това го дразнеше.

— Разбирам. Моята информация е от особена важност. За пришълците — каза физикът.

Този човек беше първият, който заговори за пришълците, ако не се смяташе момчето Альоша Соколов. Но момчето го намериха тук, при телескопа, заедно с останалите триста и деветнадесет, а Благоволин се бе появил неизвестно откъде.