Читать «Домът на скитащите» онлайн

Александър Мирер

Домът на скитащите

Пролог

Тугарино, вечерта

Бронираните коли се наредиха около хълма. Ажурната сянка на телескопа падаше върху източния склон като огромна маскировъчна мрежа и се точеше към хоризонта. Високо загърмяха мегафоните, басовото им ехо отскачаше от стените.

— Спокойствие, спокойствие… Не излизайте извън оградата, не се приближавайте до колите… Освободете пътя на колите…

Командирът на дивизията седеше в газката си и шареше с бинокъл по склона. Пред административната сграда кипеше гъста тълпа. От нея се отделиха двама. Момченце и офицер. Момченцето приклекна, размаха ръце и се втурна през портала към командирската кола на първи батальон.

— Пуснете го! — тихо каза командуващият. — Не е ли същото хлапе…

Той видя как момчето скочи върху бронята и след минута по радиото зазвънтя трескавият му алт:

— По-бързо, по-бързо, ох, моля ви се, по-бързо, той лежи в оврага!

Командуващият заповяда:

— Шести, изпратете кола с момчето… Тук Първи. Внимание! Четвърти, започнете движението!

Колоната от бронетранспортьори, разтегната по шосето, се обви в дим и тръгна нагоре — между колите на обкръжението. „Спокойствие! Граждани, дайте път на колите!“ — призоваваха мегафоните. Един след друг бронетранспортьорите се изкачиха на хълма, внимателно разцепвайки тълпата на малки групи. Колите бяха докарали следствената комисия. Тя пристъпи към работа — офицерите наизскачаха сред тълпата. Командуващият се намръщи — докъде я докарахме. Да обискираме своите… Разбираше, че няма друг начин и че преди всичко трябва да се изземе тайнственото оръжие, което превръща хората в пришълци. Разбираше и все повече се мръщеше, докато оглеждаше околността с бинокъла си. Това, което ставаше, не се побираше в главата му. Война без противник. Война, в която всеки можеше да се окаже противник. Това беше невъобразимо. В окулярите се мяркаха обърканите, понякога озлобени лица на парашутистите. Командуващият нямаше право да обяснява на офицерите и войниците смисъла на операцията. За всички освен командирите на батальоните дивизията провеждаше карантинна охрана: уж в Тугарино има някаква болест, епидемия…

Слънцето клонеше към самия хоризонт зад вълнистата редица на хълмовете. Там, на десет версти наоколо, също работеха бойци от дивизията — външното обкръжение преграждаше пътищата. Като прокара бинокъла по протежение на шосето, командуващият видя улиците на Тугарино. Къщите и дърветата потрепваха в окулярната мрежа. Изглеждаше, че зелените коли разтърсват улиците. Това беше вторият кордон. Той разсичаше градчето на квартали. Заповедта бе да не пускат никого извън чертата на града, да търсят предмети с необикновен вид… „А войниците са гладни — помисли си командирът на дивизията. — Дивизията е размазана като масло по хляб, на сто квадратни километъра… Трябва спешно да се нахранят хората, да се заредят колите с гориво. И освен това — връзка. Ох, тази връзка!…“

— Първи, докладва Четвърти. Операцията е завършена — забърбори радиото. Командуващият попита:

— Намерихте ли?

— Съвсем не.

— Броят на задържаните?