Читать «Щиглецът» онлайн - страница 587

Интересното в снимката беше, че това слабичко момче със събрани колене — с мила усмивка, спретнато в моряшкото си костюмче — беше същевременно и онзи умиращ старец, който бе стискал ръката ми, преди да издъхне: два различни, насложени кадъра, на които бе запечатана една и съща душа. А картината над главата му беше неподвижната точка, с която бе свързано всичко: сънища и знамения, минало и бъдеще, късмет и съдба. Тълкуванието не беше само едно. Имаше множество тълкувания. Това беше една постоянно разрастваща се загадка.

Хоуби се покашля.

— Мога ли да те попитам за нещо?

— Разбира се.

— Как я съхраняваше?

— В една калъфка от възглавница.

— Памучна?

— Ами… хасето памук ли е?

— Никакви уплътнения? Нищо, което да я предпазва?

— Само хартия и опаковъчна лента. Да — казах, а очите му се замъглиха уплашено.

— Трябвало е да ползваш пергамент и предпазно фолио с мехурчета.

— Сега вече знам.

— Съжалявам — той направи гримаса и притисна ръка към слепоочието си. — Все още се опитвам да го възприема. Летял си с „Континентал Еърлайнс“ с картината, която си предал за пренасяне в багажното отделение?

— Както вече казах, тогава бях на тринайсет години.

— Защо не си ми казал? Можеше да ми кажеш — настоя той, когато поклатих глава.

— Да, разбира се — отвърнах, малко прекалено бързо, но си спомнях изолацията и тревогите, сред които живеех по онова време; постоянния страх от социалните служби; тежката сапунена миризма в спалнята ми, чиято врата не можеше да се заключва, острия студ в каменносивото фоайе, когато чаках да се видя с господин Брейсгърдъл, страха да не ме отпратят някъде.

— Щях да измисля нещо. Макар че, когато се появи тук, бездомен, както беше… е, надявам се, че нямаш нищо против да го кажа, но дори твоят адвокат — знаеш го не по-зле от мен, това положение го притесняваше, много настояваше да те отведе оттук, а от моя гледна точка… ами няколко много стари приятели казаха „Джеймс, това е вече прекалено много за теб…“, нали разбираш защо разсъждаваха така — допълни той припряно, когато забеляза изражението ми.

— О, да, естествено.

Различните семейни двойки, Фоугъл, Гросман, Милдебъргър, които, макар че винаги се държаха любезно, успяваха да намекнат мълчаливо (поне на мен), че според тях „Хоуби и без това има достатъчно неща, с които трябва да се справя“.