Читать «Щиглецът» онлайн - страница 586

Разбира се, беше репродукция. Но дори на тази стара, избеляла снимка, сияеше със своя, обособяваща я, странно модерна светлина.

— Рисувано копие — поясни Хоуби. — Картината на Мане също. Нищо особено, но… — той скръсти ръцете си на масата — тези картини символизираха голяма част от детството му, най-щастливата част, преди да се разболее — единствено дете, обичано и глезено от прислугата… смокини, мандарини и цъфнал жасмин около балкона… той говореше арабски и френски, ти знаеше това, нали? И… — Хоуби стисна здраво сключените си ръце, после потупа устни с показалеца на едната — често говореше за това как с великите картини е възможно да ги опознаеш, почти да заживееш в тях, дори само когато гледаш копия. Дори при Пруст… има един прочут откъс, когато Одет отваря вратата, настинала и нацупена, косата й е разпусната, кожата на петна и Суан, който никога дотогава не й е обръщал внимание, се влюбва в нея, защото му напомня на момичето от една леко повредена фреска на Ботичели. А самият Пруст е познавал фреската само от репродукции. Никога не е виждал оригинала, който е в Сикстинската капела. И въпреки това… целият роман е свързан по някакъв начин с този момент. И в дефекта, в петната по бузите на момиче от картината, се крие част от привличането. Макар и само с помощта на копие, Пруст е съумял да въплъти своята визия за картината, да остави с нея свой отпечатък върху действителността, да извлече от нея нещо изцяло свое и да го даде на света. Защото формата на красивото си остава форма на красивото, без значение дали е преминала стотици пъти през копирна машина.

— Така е — казах, но не мислех за картината, а за „подменените деца“ на Хоуби. Предмети, оживели под докосването му, обработвани, докато изглеждаха така, сякаш по тях се бе изливала честата позлата на времето, копия, които караха хората да обичат стиловете „шератън“ и „хепълуайт“, дори да не бяха виждали такива мебели през живота си.

— Е… аз самият съм просто един стар майстор на копия, и говоря като такъв. Нали знаеш какво е казал Пикасо, „добрите творци копират, великите творци крадат“. И все пак, при срещата с истинското величие сякаш чувстваш лек токов удар. Няма значение колко пъти хващаш кабела и колко пъти други хора са го правили преди теб. Това е същата връзка — връзка с един по-висш живот. Носи винаги същия заряд. И тези копия — той се приведе напред, отново сключил ръце на масата — тези копия, с които той израснал, изчезнали, когато изгорили къщата им в Кайро, но ако трябва да ти кажа истината, за него те са били изгубени още преди това, когато осакатял и бил отпратен обратно в Америка, но… е, той беше човек като нас, чувстваше привличането на вещите, за него те имаха личност и душа, и макар че бе изгубил почти всичко друго в живота си, той така и не изгуби напълно тези картини, защото оригиналите им все още съществуваха в света. Няколко пъти пътува, за да ги види — всъщност веднъж пътувахме с влак до Балтимор, за да видим оригинала на неговия Мане, когато беше изложен там, преди години, тогава майката на Пипа беше още жива. За Уелти това беше доста път. Но знаеше, че никога вече няма да може да отиде до музея Д’Орсе. А тогава, в онзи ден, когато двамата с Пипа отидоха на изложбата на фламандците, как мислиш, коя картина искаше да й покаже той най-много?