Читать «Щиглецът» онлайн

Дона Тарт

Щиглецът

за Мама, за Клод

I.

Абсурдът не дарява освобождение; той обвързва.

Албер Камю

Глава 1.

Момче с череп

i.

Докато бях все още в Амстердам, сънувах майка си за първи път от години насам. Бях стоял затворен в хотела си в продължение на повече от седмица, боях се да се обадя по телефона на когото и да било или да изляза; а сърцето ми подскачаше и започваше да се мята дори при най-невинни шумове: камбанката на асансьора, потракването на количката, с която зареждаха минибаровете; дори в звъна на камбани на всеки кръгъл час — откъм камбанарията Вестерторен и църквата Крьойтберг — долавях някакъв мрачен тон, преплетен с усещане за обреченост като в приказките. Денем седях в долния край на леглото и се опитвах да разбера нещо от новините на нидерландски по телевизията (безнадеждна задача, тъй като не знам и дума нидерландски), а когато се отказвах, сядах край прозореца и се взирах в канала, наметнал над останалите си дрехи палтото от камилска вълна — защото бях напуснал Ню Йорк много бързо и нещата, които взех със себе си, не топлеха достатъчно дори вътре, в стаята.

Навън цареше весело оживление. Беше Коледа, нощем по мостовете над каналите блещукаха светлинки; dames en heren със зачервени бузи, с развени от ледения вятър шалове, преминаваха с подрънкване по калдъръмените улици, с привързани отзад на велосипедите коледни елхички. През следобедите един любителски оркестър изпълняваше коледни песни и звуците увисваха — крехки, с тенекиен отзвън — в зимния въздух.

Хаотично поръчвани подноси от румсървис; прекалено много цигари; топла водка от магазина за безмитни стоки. По време на тези неспокойни, прекарани на затворено дни, аз опознах всеки инч от стаята си — така, както затворник опознава своята килия. За първи път бях в Амстердам; не бях видял почти нищо от града, и все пак самата стая, със своята сурова, прохладна, избеляла красота, създаваше силно усещане за Северна Европа — истински модел на Нидерландия в миниатюра; белосани стени и протестантска почтеност, съчетани с дълбоко вкоренен лукс, донасян с търговските кораби от Изтока. Прекарвах неоснователно много време в съзерцание на две мънички маслени картини в позлатени рамки, окачени над бюрото. На едната се виждаха селяни, пързалящи се по замръзнало езеро край една църква, на другата — платноходка, подмятана по развълнувано зимно море: копия, предназначени за украса, нищо особено, и все пак аз ги изучавах така, сякаш криеха някакъв зашифрован ключ към дълбоката същност на старите фламандски майстори. Отвън суграшицата почукваше по стъклата на прозорците и се ръсеше над каналите; и макар брокатените завеси да бяха пищни, а килимът — мек, зимната светлина съхраняваше студени нотки от 1943-а, напомнящи за лишения и строги икономии, за слаб чай без захар и лягане без вечеря.

Рано всяка сутрин, когато навън все още беше тъмно, преди да се появят допълнителните рецепционисти и фоайето на хотела да се изпълни с хора, слизах долу за вестници. Хората от персонала разговаряха приглушено и пристъпваха тихо, очите им се плъзгаха невъзмутимо по мен, сякаш не ме виждаха — американецът от номер 27, който никога не слизаше долу през деня; опитвах се да се убедя, че нощният отговорник за персонала (с тъмен костюм, ниско подстриган, с очила с рогови рамки) вероятно би сторил какво ли не, за да отклони евентуални неприятности и да не създава суматоха.