Читать «Щиглецът» онлайн - страница 585

— Хоуби…

— О, да, Рийв. Трябваше да го чуеш — като че ли бяха изцедили цялата му енергия; той беше отпуснат, сякаш признаваше поражението си. — Старата змия. И… искам да знаеш, че що се отнася до това… кражба на картина? Защитих те категорично. Каквито и други неща да си правил… бях сигурен, че не си извършил това. И после, само три дни по-късно… Какво се появява в новините? Същата картина, заедно с още много. Истината ли говореше той? — попита Хоуби, защото аз мълчах. — Ти ли беше?

— Да. Е, всъщност, технически погледнато, не.

— Тио.

— Мога да обясня.

— Моля те да го направиш — той потърка едното си око с длан.

— Седни.

— Аз… — той се озърна безпомощно, сякаш се боеше, че ще изгуби решимостта си, ако седне на масата с мен.

— Не, трябва да седнеш. Историята е дълга. Ще се опитам да я посъкратя, колкото мога.

vii.

Той не пророни и дума. Дори не отговаряше на телефона, когато той звънеше. Бях капнал, всичко ме болеше от седенето в самолета, и макар че подминах двата трупа, му разказах всичко останало колкото можех по-ясно: кратки изречения, делови тон, не се опитвах нито да се оправдавам, нито да обяснявам. Когато свърших, той продължи да седи — бях разтревожен от възцарилото се мълчание, в кухнята не се чуваше нищо друго освен равномерното бръмчене на стария хладилник. Но накрая той се облегна и скръсти ръце.

— Понякога ходът на събитията се завърта странно, нали? — каза той.

Мълчах, защото не знаех как да отговоря.

— Имам предвид просто… — той потри очи — започвам да го разбирам, колкото повече остарявам. Колко странно нещо е времето. Колко много заблуди и изненади крие.

Единствената дума, която чух, или по-скоро разбрах, беше „заблуди“. После той се изправи рязко — в целия си двуметров ръст, в стойката му се долавяше едновременно строгост и съжаление, или поне на мен така ми се струваше, сянката на предците му — патрулни полицаи, а може би и сянка от изражението на охранител, който се кани да изхвърли някого от кръчмата.

— Тръгвам си — казах аз.

Той примигна бързо.

— Какво?

— Ще ти напиша чек за цялата сума. Само го задръж, докато не те уведомя, че можеш да го осребриш, само за това те моля. Никога не съм искал да ти причинявам неприятности, кълна се.

Той размаха и двете си ръце в познатия си стар жест, отхвърляйки думите ми.

— Не, не. Чакай тук. Искам да ти покажа нещо.

Стана и тръгна към дневната, подът поскърцваше под стъпките му. Забави се там известно време. И когато се върна, носеше един албум със снимки, толкова овехтял, че почти се разпадаше. Седна. Прелисти няколко страници. И когато намери страницата, която търсеше, побутна албума по масата към мен.

— Ето — каза той.

Беше избеляла моментална снимка. Малко момче с орлов нос, с птича физиономия, гледаше с усмивка към пианото в стая с палми, обзаведена в стил „бел епок“: не парижки, не съвсем, това беше Кайро. Двойка жардиниери, много френски бронзови статуетки, множество малки картини. Смътно ми се стори, че разпознавам едната — цветя в стъклена чаша — като работа на Мане. Но после очите ми се плъзнаха и спряха на точното копие на много по-познат образ, в рамка, един-два реда по-нагоре.