Читать «Щиглецът» онлайн - страница 589

— Не съществува рационално основание за нито едно от нещата, на които държа.

— Е, и с мен е същото — каза той трезво. — Но — надникна късогледо в кутията за кафе, после започна да сипва с лъжичка кафе в каната — виж, съжалявам, че продължавам да дрънкам, но така, както аз виждам нещата, положението е доста заплетено, нали?

— Моля?

Той се разсмя.

— Какво мога да кажа? Великите картини — хората се тълпят да ги гледат, те се възпроизвеждат до безкрайност върху чаши, подложки за мишки и каквото още ти дойде на ум. И — като имаш предвид, че броя и себе си сред тези хора — може цял живот да ходиш с абсолютна вътрешна убеденост по музеите, обикаляш, наслаждаваш се на всичко, после излизаш и отиваш да обядваш някъде. Но — той прекоси кухнята и седна обратно край масата — ако една картина действително проникне до сърцето ти и промени начина, по който виждаш, мислиш и чувстваш, ти не си казваш „о, аз обикнах тази картина, защото тя има универсална стойност“. „Обичам тази картина, защото тя се обръща към цялото човечество“. Не това е причината човек да обикне дадено произведение на изкуството. По-скоро става дума за тих шепот, разнесъл се от някой ъгъл. „Ей, ти! Ей, малкия — да, да, ти!“ — той плъзна пръст по избелялата снимка — докосване на реставратор, докосване без истински допир, между повърхността и пръста му оставаше пространство, тъничко като нафора. — Едно съвсем лично трепване на сърцето. Твоята мечта, мечтата на Уелти, мечтата на Вермеер. Ти виждаш една картина, аз виждам друга, албумите я изместват с още една крачка встрани, дамата, която си купува картичка с картината в магазина на музея, вижда нещо още по-различно, и като казвам това, дори не броя хората, отделени от нас във времето — четиристотин години преди нас, четиристотин години, след като ние си отидем — никога няма да развълнува двама души по еднакъв начин, а повечето хора изобщо няма да я възприемат задълбочено, но истински великата картина прониква като невидим флуид в умовете и сърцата по всевъзможни, различни пътища, по уникални, много специфични начини. „Твоя, твоя. Картината е рисувана за теб“. И… о, не знам, спри ме, ако смяташ, че съм започнал да дърдоря безсмислици… — той прокара ръка по челото си — но самият Уелти казваше, че у някои вещи има нещо съдбоносно. Всеки търговец на антики, всеки специалист ги разпознава. Вещите, които се връщат отново и отново. За някой друг, някой, който не търгува с такива вещи, тази роля може да не изпълнява вещ, а някой град, някой цвят, време на деня. Гвоздеят, на който може да се закачи и заплете тъканта на съдбата ти.