Читать «Щиглецът» онлайн - страница 588

— В известно отношение беше налудничаво. Знаех как изглежда в очите на хората. И все пак… е, посланието ми се струваше напълно ясно, нали Уелти те беше изпратил тук, и ето те и теб, като мъничко насекомо, постоянно се връщаше… — той се позамисли, намръщил чело в една по-изявена версия на постоянно угриженото си изражение — ще се опитам да ти обясня какво искам да ти кажа, макар и доста неумело. Когато майка ми умря, аз започнах да ходя насам-натам пеш, през цялото онова тежко, дълго лято. Понякога ходех пеш от Олбъни чак до Трой. В дъжда се криех под тентите на магазините. Бях готов на всичко, само и само да не се прибирам у дома, в онази къща, където нея вече я нямаше. Лутах се като привидение. Стоях в библиотеката, докато не ме изхвърлеха, а после се качвах на автобуса за Уотървлийт, возех се на него, после продължавах да се скитам. Бях едро момче, дванайсетгодишен, а висок като мъж, хората ме мислеха за скитник, домакините ме пъдеха с метли, застанали на праговете на къщите си. Но именно така се озовах в дома на госпожа Де Пейстър — тя отвори вратата, когато аз бях седнал на стъпалата пред нея и каза: „Трябва да си жаден, защо не влезеш?“ Портрети, миниатюри, дагеротипни фотографии, старата ми леля Еди-коя си, старият чичо Еди-кой си. Онази стълба, която се виеше спираловидно надолу. И аз стоях там… в спасителната лодка. Бях се добрал до нея. В онази къща понякога се налагаше да се ощипеш; за да си напомниш, че не си се озовал в 1909 година. Някои от най-прекрасните произведения на американската класика, които съм виждал до ден-днешен, и, Божичко, онова стъкло на „Тифани“ — по онова време „Тифани“ не беше чак толкова забележителна марка, хората не й обръщаха внимание, още не беше на мода, вероятно вече тези предмети са стрували доста пари в града, но много такива неща можеха да се купят на безценица по вехтошарските магазинчета в щата. Скоро аз самият започнах да ги обикалям. Но там… там всичко беше нейно семейно наследство. Всяка вещ имаше своя история. И тя с удоволствие ми обясняваше точно къде да застана, в кой час, за да видя дадена вещ в най-добрата възможна светлина. В късния следобед, когато слънчевите лъчи се плъзгаха из стаята — той щракна с пръсти — щрак, крак! — те грейваха една по една, като коледни лампички.

От мястото, на което седях, можех да огледам ясно Ноевия ковчег на Хоуби: двойките слонове, зебри, издяланите от дърво животни, които вървяха две по две, чак до мъничката кокошка и мъничкия петел, зайците и мишките най-накрая. И споменът беше тук, неподвластен на думите, кодирано послание от онзи първи следобед: дъждът, струящ по капандурата, редицата непретенциозни фигурки на животинките, наредили се на тезгяха в кухнята в очакване да бъдат спасени. Ной: великият съхранител, великият спасител.

— Освен това — той беше станал, за да направи кафе — предполагам, че е срамно през целия си живот да се вълнуваш толкова за съдбата на вещи…

— Кой го казва?

— Ами… — той се извърна към мен от печката — не е същото, като да сме отворили тук приют за болни деца, в такъв смисъл. Нима има нещо благородно в това да кърпиш стари маси и столове? Възможно е това да действа опорочаващо на душата. Нагледал съм се на предостатъчно разпродажби на вещи след нечия смърт, за да го знам. Идолопоклонничество! Прекалената привързаност към вещите може да те унищожи. Само че… ако наистина се привържеш към някоя вещ, тя придобива свой живот, не е ли така? И нима целият смисъл на вещите — красивите вещи — не е в това, че те свързват човека с една по-висша красота? Онези първи образи, които разтварят широко сърцето ти и през целия си живот ти ги гониш, опитваш се да ги уловиш наново по един или друг начин? Защото, мисля… поправянето на стари вещи, съхраняването им, грижата за тях — на определено ниво няма рационално основание…