Читать «Щиглецът» онлайн - страница 563

Заскрежени стъкла на прозорците, снегът придаваше призрачен вид на калдъръмените улици, затрупани, безмълвни, нямаше никакво движение, наслагване на векове, четиридесетте години на двайсети век, под които прозираха четиридесетте на седемнайсети.

Важно беше да не се замислям прекалено много. Важното беше да яхна вълната на енергията, породена от съня, която бе останала с мен и след като се събудих. Тъй като не говорех холандски, щях да отида в американското консулство и да ги помоля те да се обадят в холандската полиция. Щях да разваля Коледата на някой чиновник от консулството, празничния семеен обяд. Но не смеех да чакам, защото си нямах доверие. Може би нямаше да е зле да сляза долу и да прегледам сайта на Държавния департамент на САЩ и да осъвременя познанията за правата си на американски гражданин — със сигурност на света имаше много по-лоши места, на които да се озовеш в затвора, и може би, ако разкажех откровено всичко, което знаех (Хорст и Саша, Мартин и Фритс, Франкфурт и Амстердам), те щяха да успеят да открият картината.

Но кой можеше да знае как щяха да се развият събитията? Бях сигурен само в едно — на отлагането бе сложен край. Каквото и да се случеше, нямаше да бъда като баща си, да се измъквам, да кроя планове до последния момент, когато обърна колата и се разби в пламъците; щях да тръгна напред и да приема онова, което идваше към мен; и в този ход на мисли отидох в тоалетната, хвърлих вътре пергаментовия плик и пуснах водата.

Това беше: бързо както в случая с Мартин, и също толкова необратимо. Какво казваше баща ми? „Изправи се лице в лице с последствията“. Нещо, което самият той така и не направи.

Бях обходил всички ъгли на стаята, бях свършил с всичко необходимо, оставаха само писмата. Дори почеркът ме караше да се присвия от неудобство. Но — тази мисъл ме накара да трепна, готов да отстъпя — наистина трябваше да пиша на Хоуби: не самосъжалителните пиянски излияния, а делово писмо от няколко реда, да му обясня къде се намират чековата ми книжка, счетоводната книга, ключа от трезора. Може би щеше да е по-добре да призная писмено продажбата на фалшивите мебели, и да изясня категорично, че той няма нищо общо с нея. Може би бих могъл да поискам това изявление да бъде нотариално заверено в американското консулство; може би Холи (или който и да било друг) щеше да се съжали над мен и да помоли някой да го направи, преди да се обади в полицията. Гриша щеше да потвърди много неща, без да рискува да бъде замесен; никога не бяхме го обсъждали, той никога не ми беше задавал въпроси, но знаеше, че има нещо нередно във всички тези потайни прескачания до склада.

Оставаха Пипа и госпожа Барбър. Господи, онези писма, които бях писал на Пипа и така и не бях изпратил! Най-добрият, най-творческият ми опит, след катастрофалната й поява с Евърет, беше започнал и завършил с един ред, чийто тон според мен беше бодър и същевременно трогателен: „Заминавам за малко“. Като предполагаема бележка на самоубиец навремето тя ми изглеждаше, поне заради краткостта, като малък шедьовър. За съжаление обърках дозата и се събудих дванайсет часа по-късно, потънал в онова, което бях повърнал по завивката, и ми се наложи да се смъкна с усилие долу, защото в десет сутринта имах среща със служители от данъчните служби.