Читать «Щиглецът» онлайн - страница 564

Като оставим това настрана, писмо на човек, комуто предстои да влезе в затвора, беше нещо различно, и щеше да е най-добре да си остане ненаписано. Пипа не се заблуждаваше, знаеше отлично що за човек съм. Не можех да й предложа нищо. Аз бях болестта, несигурността, всичко, от което тя се стремеше да избяга. Влизането в затвора щеше само да потвърди онова, което тя вече знаеше. Най-доброто, което можех да направя, бе да преустановя контактите си с нея. Ако баща ми бе обичал наистина майка ми — ако я беше обичал наистина така, както твърдеше, че я е обичал навремето — нима не би направил същото?

И после… госпожа Барбър. Такова съзнание може да те озари на потъващ кораб; то бе от онези крайно изненадващи неща, които не си в състояние да помислиш за себе си, докато не видиш абсолютния край, спасителните лодки във водата и кораба в пламъци — но в крайна сметка, когато мислех да се самоубия, именно представата за онова, което щях да причиня на нея, ме измъчваше най-много.

Излизайки от стаята — трябваше да сляза долу, за да помоля да поръчат куриер от FedEx и да прегледам сайта на Държавния департамент, преди да се обадя в консулството — аз спрях. Малка торбичка с бонбони, превързана с панделка, висеше на дръжката на вратата, а на нея имаше бележка, написана на ръка: „Весела Коледа!“ Отнякъде се носеше смях, прекрасно ухание на силно кафе, горена захар и прясно изпечен хляб лъхаше отдолу и се носеше по коридора. Всяка сутрин си бях поръчвал хотелската закуска и я изяждах мрачно — нали Холандия беше прочута с кафето си? Но тъй като пиех всеки ден, не бях в състояние дори да почувствам вкуса му.

Пъхнах торбичката с бонбони в джоба на сакото си, застанах в коридора и си поех дълбоко въздух. Дори осъдените на смърт имаха право да си поръчат нещо за последната вечеря — тема, която Хоуби (който готвеше неуморимо и се наслаждаваше на храната) беше подхващал нерядко в края на вечерта, заедно с арманяка, докато обикаляше, търсейки празни кутийки от енфие и чинийки, за да ги предложи като импровизирани пепелници на гостите си: за него това беше въпрос от сферата на метафизиката, най-подходящ за обсъждане на пълен стомах, след като той раздигнеше чиниите от десерта и поднесеше последното плато с карамели, ароматизирани с жасмин, защото — когато наистина вижда края, който ще дойде с края на нощта, когато затваря очи и махва с ръка за сбогом на света — какво би избрал човек всъщност? Някой утешителен спомен за миналото? Обикновено печено пиле, като обяда през някоя неделя, потънала в детството? Или би протегнал за последен път ръка към лукса, към далечния хоризонт — фазан с горски плодове, бели трюфели от Алба? Що се отнася до мен, преди да изляза в коридора, аз дори не съзнавах, че съм гладен, но в този момент, докато стоях там с бунтуващ се стомах и лош вкус в устата, и възможността за едно последно хранене на свобода, имах чувството, че никога не съм долавял по-прекрасна миризма от тази, топла и сладка: кафе и канела, обикновени кифли с масло от „континенталната закуска“. Странно, казах си, когато се върнах в стаята и взех менюто на румсървиса: да искаш нещо толкова лесно постижимо, да изпитваш апетит към самия апетит.